Даммм от къде ли да започна... Както знаете, с голееееми очаквания тръгнах към добрата стара Англия... Още в самолета заклещих една стюардеса да й обяснявам колко й се кефя на нейтив инглиш-а и как мечтая за това от време оно... за мое най-голямо учудване тя ме гледаше странно. Всъщност, така като се змисля всички непознати, на които обясних, че толкова време съм си мечтала за Англия ме гледаха странно...
Пътуването започна спорно - загубиха една миниатюрна, но много, много важна част от борда, който бяхме купили специално за това пътуване и щеше да изиграе огромна роля в тичането в следващите няколко дни... Ма нали сме си булгар - турихме му свинска опашка:) и взе, че се закрепи...
За добрия стар Манчестър нямах очаквания, защото ги бях оставила за Дарин. От летището направо запрепускахме към стадиона, защото имахме разходка с гид за 4ч. (е, разбира се стигнахме за тази в 4.30) и тук е мястото да благодаря на цялата група на Шаро за търпението, с което се отнесоха към нашето несмогване да ги догонваме с количката и детето. Почти навсякъде, където трябваше да гоним разписания хващахме следващия влак, рейс, тролей и т.н. заради нас. Просто такъв интензивен трип не е за семейства:) което хич, ама граааааааааааам не означава, че не се забавлявахме - точно обратното... насълзявам се като си помисля колко великолепни деца възпитаваме - без хън, мън - това беше изпитание за тях, както и за нас (възрастта:)))) и те се справиха потресаващо... само дето Ивче вече не ще пюрета, а иска като кака да яде, та ще трябва да готвя всеки ден... представяте ли си? с единия си зъб дъвче ли дъвче, а като предложа пюре съм свидетел на най-стиснатата уста на света... на мама голямото бебе... В тамошния трамвай се натъкнахме на една възрастна тамошна откачалка (белокос дядо), който естествено се залепи за мен и ми обясни на нейтив инглиш колко ми е яка щерката, как не трябва да й се карам, много да й се радвам, защото е прекрасна и т.н. Знаете ли, някак си на английски тези вмешателства в моите си работи ми звучаха далеч по-приемливи от това, на което съм подложена тук от баби и всякакви случайно срещнати на улицата компетентни хорица...
Та... криво, ляво стигнахме ДЪ стадиона... Снимахме, снимахме... постарали се бяха хората да угодят на феновете - всичко беше много, много организирано и спретнато. Гидът ни беше точно това, което съответства на общата представа за англичани - изправен, компетентен, любезен, но до там - хич не показа емоция, когато му казах, че сме от България, но отговаряше охотно на въпроси и охотно скръцна със зъби на някви цветнокожи, които въпреки забраната се опитаха да ходят на седалките, където не беше разрешено. Тревата на стадиона се гледа като... единственото, което ми хрумва е вица "косиш, поливаш, косиш, поливаш и така 300 години" няма такава трева... много е готина. Само дето подхранването на тревата сигурно коства обонянието на хората, които работят там. Смрадтта е нечовешка... сигурно се свиква... Оставихме количката на мястото, до където можеше да се стигне с количка, след което хората се бяха погрижили да ни я докарат до изхода - перфектна организация. Ще ви спестя подробностите в цифри, с които ни зпозна гид-а, защото това е изживяване, не може да се пресъздаде. Знаех това още от посещението на стадиона на Розенборг и много исках и Дарин да го изпита... всъщност затова и въобще тръгнахме. Най-готиния атракцион, беше, когато ни заведоха в съблекалните, където са окачени тениски на играчите на местата, на които седят и ни обясниха защо е точно това разположението, видяхме таблата, където се разработват тактиките, телевизора, на който разучават противниковия отбор, носилките, с които им оказват помощ... след това по стъпките на играчите минахме по коридорите и стигнахме до мястото, от което излизат на терена - самото ни излизане до пред терена беше съпроводено от шумни аплодисменти и обявяване на появяването на отбора... след това поседяхме и на седалките на играчите... Показаха ни видимостите от различните сектори, запознаха ни с благотворителната си организация, специалния сектор за хора с проблеми със зрението, за хора с проблеми с придвижването... Разходихме се в Мюнхенския тунел, направен в памет на загиналите футболисти при самолетна катастрофа (не помня коя година). Видяхме снимката, направена година преди катастрофата, на която всички загинали се бяха подредили в дясно... страшничко...
Тъкмо приключи обиколката, излязохме в заветния mega store и открихме, че манчестър юнайтедския телефон на мъж ми липсва. Не можех да повярвам, защото той си пази нещата, но... хайде тичане до охраната... Хората се отнесоха с невероятна загриженост... отвориха музея, тичаха до стадиона да го търсят... но явно телефона, който свири с мачестърския химн и десктопа му е с гореспоменатото лого просто е трябвало да си остане там...
Хостела ни беше невероятен... имахме си баня, беше топличко - Ева се паркира на втория етаж на кревата и не пожела да мръдне... забавляваше се. Все пак, жадни за Англия решихме да излезем... малко се разходихме - взехме класическите фиш енд чипс, което беше мноооого вкусна, но брутално мазна риба с пържени картофки, сервирани от класическите индийско изглеждащи люде, и се прибрахме. Между другото ако в някое заведение или където и да е обслужващия персонал не беше тъмнокож се чувствах някак странно. Явно до това ги е довело колонизирането - англичаните от филмите са на изчезване. В хостела имаше една невероятна тераса... хора, толкова хубаво беше... само дето тъкмо седнахме, отворихме си биричка и готови да вкараме време във фонд "и мама и тати са хора" децата решиха да опитат как се реве в хор, та... се прибрахме, къпахме и легнахме:)
Явно има какво да разкажа, така че ще има оделно разказче за всеки от като цяло прекрасните 6 дни в добрата стара Англия...
