Е, това ми усещане се доказва с всеки следващ изминал ден. Годината започна ударно - с всичките му планове, сбъдване на цели, радост от ежедневието... и в очакване на едно пътуване... до моята си страна. Предполагам, че нито читателите на този блог, нито приятелите ми се съмняват коя страна визирам. Пътуването беше планувано случайно и с лекота - като всички хубави неща в живота... Поех си дъх, загърбих заричанията си от преди четири години (когато за последно ходихме там), че следващият път, когато ще отида в Норге ще е, за да остана и решихме да си спретнем меден полумесец. Така де, след всичката работа около Дверген и децата имахме нужда. Обясних на всички как ще си изрева реването, ще се побъркам и пр. и тръгнахме. Къде можеш да изкараш по-як меден месец от мястото, което може да ти предложи цялата красота на -27 градуса:) Честно, бях забравила кооооолко е красиво! Учудващо на -27 имаше живот, че даже и разходки си правихме... другото странно нещо е, че противно на очакванията ми не ревах. Беше много, много яко. За мен Норге е като капсула на времето - на моето си време - всеки път когато отида отчитам къде съм била и какво ме е вълнувало предният път като съм била там и... колко съм порастнала от тогава. Този път също беше така:) Е, повярвайте ми... мноооого ми беше добре да се погледна отстрани и да разкажа с какво се занимавам. И за секунда не съм се изкушавала в 10те МИ дни да си помисля за оставане. Просто им се насладих:)
Вечерта преди да тръгнем си говорихме с мъж ми и... той каза нещо, което преобърна отново светът ми... "Дали пък няма да е по-добре децата да растат тук". Въпросът беше риторичен, отговорът заседна в гърлото ми...
Прибрахме се. Не исках да се хвърляме веднага в обсъждания, защото... нямаше смисъл, но... и двамата си го мислехме. За първи път осъзнах, че тук имам какво да загубя. В следващите дни гледах прекрасните си клиенти (за мен по-скоро приятели) и... преглъщах тежко. След това осъзнах, че съм на път да направя второто "прецеждане" на хора в живота си. Първият път беше когато заминах за там преди 10 години. Имах много, много "приятели" когато тръгнах и... трима когато се върнах. Сега имам семейството си и най-вече зная рисковете.
Чакането да се върна в моята си страна си заслужаваше, защото отиваме в пълен комплект, със статута и уважението, и натрупаните знания, за които съм работила толкова време. Така де... няма да мия чинии:) Честно казано страшничко си е когато си мислиш какво му предстои на живота ти и на живота на тези, за които си отговорен, но в същото време съм убедена в решението ни. Първо, защото е взето от двама ни, второ защото не е продиктувано от мизерия, а от желанието да се развиваме и трето, защото зная, че е за по-доброто на децата ми.
Писна ми да концентрирам енергията си в това да изплувам докато ме дърпат и одумват. Писна ми да ми обясняват къде са слабите ми страни, вместо да ми казват кое съм направила правилно. Писна ми да ме дебнат да сбъркам и да изискват от мен. Писна ми да откривам топлата вода, да се боря за нея с години и после да гледам как тези, дето до сега са продавали от каквото се печели най-много или са си работили сигурната работица се намърдват в моята паничка и кусат ли, кусат. Да, най-много ми писна от неблагодарници. Наистина - те най-много ми тежат.
Ех, че депресарско стана... но пък това може би ще ви нарисува картината, довела до действията:)
Смятам тази МОЯ СИ година да дам шанс на себе си, да се обградя с хора, които искат да МИ дадат шанс, да подсигуря семейството си, да покажа на най-близките си колко са прекрасни и колко могат. Въпреки, че беше адски трудно решение съм убедена, че ще ни качи на следващото стъпалце:) Ето един прекрасен норвежки глас за поздрав:) Мария Мена
И най-прекрасният изгрев, който някога съм виждала!
