Матка заспала

Завихрил се е страшен спор в блогърското пространство...
Началото: Женско царство
Реакциите: Пфу, майка

и десетки други, но тях можете да намерите в цитираните два поста от Царството на Бу.

Много се зарадвах на начина, по който са разбрали коментара ми ейто тук:
(Ре)продуктивен диалог и това ме провокира да се замисля и съответно да опиша собствения си опит...

Държа още в началото да поясня - редовете по-долу са личната ми история, а не възгледи, които натрапвам на някой. Всеки пречупва разбиранията си през собствените си преживявания и затова бих искала да споделя кое именно накара мен с гордост и решителност да се причисля към "Пфу майките".

Въобще не мислех да посвещавам пост на тази тема в моя блог - най-вече защото от всичко, което прочетох навсякъде тенденцията в коментарите е една - КОНФРОНТАЦИЯ и не до там добър тон. Все пак започвам този пост, защото освен на закона на НЕслучайностите вярвам и в мислите на събуждане, а днес се събудих именно с мисли за това къде съм аз на този фон. Дали наистина това, че толкова много се кефя на бременността си, това че позволявам на детето си да изпълни със смисъл и радост живота ми ме прави матка заспала или съм поредната "пфу, майка" или... that's the way it should be?
Ще се опра единствено на собствения си опит, защото в него има по доста примери за всички страни на спора, а пък май в крайна сметка е важно единствено как се чувствам и как изживявам себе си, вземайки решение в една или друга посока. Според мен това е направила и Бу - описала е как се чувства... но това явно не се хареса на доста хора.
Що се отнася до мен... Животът ми определено се дели на "преди" и "след" решението "да рискуваме" с Евата:)
Винаги съм предпочитала момчетата за компания - момичетата, гримовете, женските работи никога не са ми били съблазън или цел - за мен смисъл имаше единствено израстването "на акъл", общата култура, способността да се изразяваш и да бъдеш разбран, да направиш НЕЩО за човечеството. Е, да, ама това "нещо" години наред така и не успях да открия - исках да бъда полезна, но не знаех как. Умирах да помагам на хората, бях се превърнала в градския психолог - изслушвах, съветвах, после в университета се счупих от доброволческа работа - преводи, помагане с лекции... в крайна сметка се оказа, че каквото и да правех все правех услуги на някой човек, който я успее благодарение на това, я не...
После заминах за Норвегия и там проблемите, за които не съм и подозирала, че съм скрила в себе си лъснаха - нерешителност, плахост, страх да отстоявам позициите си - в продължение на две и половина години се борих с това... Върнах се нов човек и дори успях да направя разликата, оцених постижението си... Там имах шанса да се докосна и до ежедневието (бях au pair) на три невероятни, уникални и прекрасни деца. Цял живот ще съм благодарна на родителите им, че ми показаха и друг начин на възпитание, прекрачващ границите на това, което познавах от тук... но това все пак не бяха моите си деца - бяха ми дружки, бях им кака, но не бих сравнила чувствата ми към тях с това, което ми предстоеше да се случи. Пак там получих шанса да се докосна до тонове феминистична литература - писах едно изследване на тема "Норвежката женска литература през 70те"... отново бях на точното място по точното време, защото именно там - в Скандинавия жените първи се събуждат от "съня" и се заемат да покажат на света, че не са само матки. И успяват - благодарение на изгорените сутиени пред датския парламент живеем в света, в който живеем сега, и вече нещата са различни.
Тук искам да отворя една скобка и да спомена Герд Брантенберг - авторка, в чиято биография открих огромна част от своята история. Книгата й "Egalia's Daughters" би убедила всеки, че колкото и да се мисли за отворен на тема феминизъм всъщност е далеч от истината. Питали ли сте се например как бихте възприели картина, на която е изобразен гол мъж с фруктиера плодове (за разкош)Различно???? Голи жени с фруктиери - бол и дори не правят впечатление... както и да е... тогава си мислех, че смисълът на живота ми е да успея да направя и аз нещо подобно - да пренеса това инакомислие и у нас, да помогна на хората да уважават себе си, да отстояват принципите си... де да знам... доста грандоманска задача...
Върнах се, променена разбира се, но още не се чувствах пълноценна, още хал хабер си нямах как мога да помогна на хората, за какво ставам, какво бих могла да правя... Бях опитала какво ли не, но само се лутах напред назад.
После по закона на неслучайностите срещнах настоящия си съпруг. Ако някой на онзи етап ми беше казал - за този ще се омъжиш, ще имаш дете (деца) от него и... ще живееш в София (място, от което изпитвах панически ужас до тогава, а сега обожавам) щях на мига да избягам с викове "Анатема". Всичко стана без дори да трябва да се замисля - до онзи момент си блъсках главата непрекъснато за какво ли не, бях често в депресия, защото това "да съм полезна на някого" все ми бягаше...
В момента, в който разбрах, че съм бременна сякаш досегашният ми живот посивя - изчезнаха депресиите, изчезнаха чуденията, когато се роди Ева изчезна и нерешителността - тогава открих разликата между мен и майка ми - жена, която винаги съм смятала за най-силната - та тя не смееше да пипне бебока - казваше само "не това, не онова", а се оказа, че нас са ни гледали бабите докато тя е учела, ходела на работа и т.н.... Мен също ме беше страх, мъж ми - и него, но се справихме (ръка за ръка) - не оставихме детето си на "по-компетентните" грижи на хора, които се предполага, че след като са гледали деца знаят повече от нас. Тук е момента да спомена Бу, Асето, прекрасната ми Бръмбазелка, благодарение на които и аз имах шанс да осъзная кое всъщност ме прави достоен човек. Те бяха тези, които в моментите, когато ти си мислиш, че си тъпа матка, щото говориш за бебета, кърмене, аки ми показваха и другата страна на монетата - колко е прекрасно и отговорно това, което всъщност правя... Както и да е, те бяха до мен тогава, но начинът по който се чувствам по отношение на майчинството се промени разбира се след това. Тук е момента да спомена и една дружка, която до този момент ми беше шефка, след това забременя и както тя ме учеше какво са "бизнес отношения" до онзи момент, сега аз имах възможност да споделя с нея това, което аз зная... и за мое най-голямо учудване на нея й беше полезно... Толкова съм и благодарна за всичко това - първо се опита да ме вкара в "бизнеса", после ми повярва... В същото време тя е един от най-ярките примери за реализирана жена - перфектна в бизнеса, перфектна в майчинството, в момента перфектна в собствения си бизнес И майчинството... надали бихте могли да се отнесете с такава майка с пренебрежение...
Но, обратно към моето развитие - естествено, оцених това, което имах когато се наложи да се отделя от него. Тръгнах на работа. Началото ми беше адски тежко, Ева ми липсваше супер много, въпреки че работата и колегите ми бяха страхотни, шефа ми уникален, имах възможност да се откъсна от разговорите за кърмене, бебета и т.н. част от мен я нямаше. Слава Богу на детето този ми експеримент не се отрази травмиращо, защото таткото застъпи изцяло грижите за нея - той я хранеше, обличаше, извеждаше, учеше... Представа си нямам какво му е коствало да е единствения татко в градинката - нито веднъж не ми се е оплакал за каквото и да е било... Факт е, обаче, че вечер се връщах от работа, отивах при тях в парка и усещах как мамите ме гледат особено. Бях спокойна за детето си, но това не значи, че ми липсваше по-малко. Ева и до ден днешен вярва, че майките ходят на работа, а бащите си гледат децата вкъщи:)
Сега, когато вече съм опитала от всички възможности зная какво бих искала за себе си. Чувствам се абсолютно пълноценна без бизнес кариера. "Москва не вярва на сълзи" - не можем всички да сме шефки и да правим блестящи презентации на най-новия продукт Антинапукопетин, без който светът не се знае как е оцелял до този момент... За мен е достатъчно да съм до двете неща, които зависят от това какво ще им внуша и какви хора ще ги направя. Както и до мъжа, който никога нищо не иска от мен, а аз бих желала да му дам всичко. Намерих най-сетне и това, което търсех всичките тези години - "Какъв искам да стана като порастна" (човек не може без работа все пак - иначе ще кажат, че е "Пфу, майка"). След като създам достойни деца ще помагам на тези, които на свой ред осъзнават колко е важно да създаваш достойни човеци - както на мен помагаха и ще помагат "Пфу, майките"... Няма по-голямо щастие от това да видиш как си научил някой на нещо, да видиш как детето вкарва неща, които ти си му обяснил за динозаврите в собствените си разсъждения за света, как след няколко седмици телефонни разговори, скайп, държене на ръце и вдъхване на кураж, обяснения как да се поддържа кърма без бебе едно детенце (след като се е преборило за живота си) получава шанс да захапе майчината гърда, или дори по-малко драматичните случаи, когато успееш просто да накараш майката да надникне над рекламите на "изключително по-полезните" адаптирани млека и тя повярва, че е способна да изхрани собственото си дете по-пълноценно от всяка една крава.

Факт е, че след всичкото това лутане в момента зная какво съм, зная какво искам да дам на света, зная какво мога, интересува ме какво се случва по света, интересуват ме възгледите на хората, които смятам за авторитети. В същото време осъзнала всичко това и намерила Посоката мога да се развивам пълноценно - продължавам да уча езици, компЮтУри, творя изкуство с шевната си машина, уча се да готвя, изпитвам огромно удоволствие да се кипря (по-скоро да си създавам интересни цветови комбинации с дрехите, защото все още не признавам грима:)), интересувам се от дизайн, от здравословен начин на живот, материално и духовно пречистване на организма, от литература (но това не е новозавоевание, защото никога не съм могла да си представя живота без литературата), вече зная как бих могла аз да допринеса света да стане по-добро място. Най-важното е, че всичко това ми доставя гигантско доволство от мене си и в основата на всичко това стои осъзнаването, спокойствието и вдъхновението, което ми осигуряват именно мъж ми и децата ми... благодарение на тях имам желание за всичко посочено...

Ако това ме прави матка заспала So let be it!