четвъртък, 4 юли 2013 г.

Рак...

За тези, които очакват да пиша този пост от Норге... останахме си... или май е по-точно да кажа "останаха ни" или даже "живота реши, че тук ни е мястото"...
И преди съвсем да объркам всички, които не са в час със събитията от живота ми през последните два месеца ще започна разказа от началото на май месец. Той винаги ми е бил малко странен, специален и особен. С годините предпочитах да вярвам, че е повече положителен, отколкото особен, защото първият му ден е денят, в който е роден най-добрият ми приятел и така...
Таз годишният Великден ще помня дълго. Именно на него реших, че ми е писнало от десетдневното главоболие и реших да потърся помощ. Естествено доктор Константинова-Димитрова (моя милост) беше заключила, че главата я боли, защото й се е възпалил синузитът и тръгна да обикаля в заветният неработен втори ден от великден болниците в търсене на лек. Приеха ме в Пирогов. Не знам какви други думи да използвам вместо "Точно на време", защото май няма други... Вечерта в болницата съм получила гърч (или епилептичен припадък), от който аз помня единствено как един голям чичко ми бие инжекция. От следващите два дни също нямам много спомени. Видях какво означава това, че забравянето е най-силната защитна реакция на мозъка. В кратце тези два дни преминаха в скенери, ядрено магнитни резонанси, изследвания и диагноза 45мм тумор в мозъка. За дните след диагнозата също няма много какво да се каже - аз съм си шемет. Нито осъзнавах какво ми се случва, нито какво ми правят, нито какво ме чака след това. Единственото нещо, което забелязах е как мъж ми буквално и визуално отслабна. Наистина отслабна! После разбрах, че и майка ми е отслабнала... Въобще не ми се мисли какво им е било на тях двамата докато аз лежах в тази болница и ме подготвяха за операция... Не ме беше страх - нали вече съм била на две операции. Нямах никаква информация. Цял живот съм се пазила от "страшни" истории, не зная защо бях заключила, че ракът не е нещо, което ме засяга, защото нямам фамилна обремененост... Тук е момента да развенчая и нещо, в което толкова безрезервно и искрено се кълнях - че мислите на хората се превръщат в реалност. Прощавай, г-н Кехоу, но... и за секунда в целият си живот не съм допускала (дори и в най-скритите ъгълчета на съзнанието или подсъзнанието си), че точно тази болест може да определи живота ми...
Все си мислех, че 33 е по-особената възраст, а... тя се оказа 32 за мен...
Моментът на ретроспекция и "защо се случи" също не ме подмина. Върнах се в годините, осъзнах как всъщност покрай преследване на някакви мини целички съм изпуснала основните приоритети. Видях се как докато проповядвам, че времето "после" не съществува самата аз съм оставяла за после нещата, които са най-важните в живота ми...
Бях благодарна. Да, наистина благодарна, че именно в този момент нещата се случват именно по този начин и на мен. Не съжалявах, че вместо да стягам куфарите за осъществяването на десетгодишната ми мечта аз лежах в болницата и се чудех как по-убедително да откажа на приятелите си да ме посещават. Осъзнах, че тази мечта остава в миналото, че не ни трябва Норвегия, че да живеем добре. Да, определено ще треперя повече тук с кой играят и излизат децата ми, но... тук и стените помагат. Когато вярваш в себе си, не се страхуваш да последваш мечтите си и градиш здрави основи на всичко, с което се захванеш нещата се получават без значение дали държавата и социалните порядки помагат или пречат (е, първото винаги е за предпочитане, но...)
Оперираха ме на рожденият ден на един много любим мой човек и ден преди националният празник на Норвегия - най-любимият ми празник... За първите 24 часа след операцията не мога да кажа друго, освен че преминаха в нескончаеми псувни... толкова много псувах, че със скоростта, която бях набрала не можах да се цензурирам още няколко седмици след това...
Дни по-късно се разбра, че туморът (образувание, което може да е злокачествено или доброкачествено) е всъщност рак (злокачествено)...
След операцията имаше и разни други сложности, които се оказаха сериозни и попречиха на изписването ми. Наложиха и много, много ломбални пункции. Честно казано от тях ме беше доста по-страх отколкото от самата операция на главата... Продължиха цяла вечност... В крайна сметка в последният ден от месеца най-сетне докторите казаха "амин" и ме пуснаха да си ходя.
Много ми беше странно как прекарах един цял месец почти без да пипна нищо - нито книга, нито плетка, нищо...
Когато се прибрах за мое още по-голямо очудване също не включих машината отраз... мина близо още месец преди да го направя. Включването на компютъра ми отне два:) Всъщност... включих компютъра за първи път за да напиша този пост... нещо, без което не можех да си представя живота преди.
Много, много, много равносметки си направих. Надявам се никога да не забравя чувството, което ме владееше в болницата - категорична убеденост в способностите ми, ясни приоритети и решимост, и вяра, и самочувствие...
Когато излязох започнах по малко, по малко да се информирам какво всъщност се е случило в тялото ми, какво предстои и пр. и... определено смятам, че невежеството е благословия:(
Утре започва вторият етап от "лечението" ми. В кавички е думата, защото не съм убедена, че това да облъчваш някого с радиация може да се нарече лечение. Имам притеснения да го нарека и лъчетерапия, защото терапията е нещо положително... а аз вече имах възможността да се докосна до обстановката, в която ще се подвизавам всяка сутрин в следващите месец и половина и тя определено не е положителна. В този момент хич не ми се иска да бях чела какво ме очаква.
Страх ме е, а не искам да ме е страх. Вярвам, че именно страховете, на които се подчинявам цял живот ме поставиха пред това тежко изпитание. Много ми се иска да се отърва от него, но уви.
Другото тъпо е, че след съобщаването на диагнозата всички познати те обикалят и обграждат с внимание. А аз тогава бях силна... сега вече, когато знам, съм слаба, уви, хората вече са се уверили, че ти си ок и няма нужда да продължават да се тревожат за теб и продължават живота си. А мен сега чак ме хваща шубето... малко по малко осъзнавам, че от тук насетне годините ще минават, но за мен ще се казва не тя е на... еди-колко-си-години, ами тя живя еди колко си години след диагнозата.
Честно казано чак сега, когато вече започвам да осъзнавам какво ми се случва започвам да се чувствам особено. Дори не мога да го определя. В никой случай не болна и... идеята, че утре доброволно ще отида в онова ужасно място, където ще ме наблъскат с радиация меко казано ме плаши.
Ох хайде стига съм мрънкала..
Мили приятели, благодаря ви за прекрасните пожелания, милите думи и обаждания. Те категорично ме вдигнаха от леглото и бяха с мен през цялото време. Моля ви, пращайте ми по някоя хубава мисъл и в следващите два месеца... много, много ме е ох...

събота, 20 април 2013 г.

Специално намаление:)

Мили приятели,
Повечето от вас знаят, че на мен и семейството ми ни предстоят кардинални промени, свързани с географското ни местонахождение:)
С много, много свито сърце ми се налага да се разделя с Дверген Артз. Разбира се, вече има нова страничка във фб Dvergen Quilt & Gift, която ще съм ви страшно благодарна ако харесате. На нея ще публикувам нещата, които правя на английски и норвежки. На сайтът www.dvergen.com също предстоят кардинални промени, но за тях по-късно. Сайтът, който виждате в момента, заедно със всичката информация, събрана в него ще бъде достъпен на нов адрес, за който ще ви пишем веднага след като е готов:)
Той ще се поддържа и обновява от моята мила приятелка - Ева Танушева, която ще е и наследник на магазинчето на Патриарх Евтимий 25 и разбира се администратор на българската фб страница.
Надявам се да продължите да сте толкова прекрасни и лоялни клиенти, каквито винаги сте били с мен... Много, много ви благодаря, че осмислихте годинката ми и ми помогнахте да вярвам в мечтите... Надявам се дори от разстояние да продължа да ви радвам и вдъхновявам.
По случай последната ми седмица в Дверген на Патриарх Евтимий 25 бих искала да обявя едно тотално 10% намаление на всичко в магазинът. Минете, за да си кажем довиждане, да пием по нещичко и да си вземете нещо по-изгодно:)
Разбира се ще се срещнете и с новото лице на българският Дверген:)
Това, което мога да ви гарантирам е, че ви предстоят много, много красиви изненади с Ева. Лично аз с нетърпение очаквам да видя с какво ще ни зарадва:)
image

неделя, 17 февруари 2013 г.

My (Nor) way... или за трудните решения в живота

Нали помните, когато на страницата бях писала, че тази година ще си е моята година... Най-бледото доказателство за това е, че където и отида, каквото и да гледам все се натъквам на тази песен. За мен тя е събирателно на едни от най-стойностните, полезни и запомнящи се неща, които съм правила в живота си.
Е, това ми усещане се доказва с всеки следващ изминал ден. Годината започна ударно - с всичките му планове, сбъдване на цели, радост от ежедневието... и в очакване на едно пътуване... до моята си страна. Предполагам, че нито читателите на този блог, нито приятелите ми се съмняват коя страна визирам. Пътуването беше планувано случайно и с лекота - като всички хубави неща в живота... Поех си дъх, загърбих заричанията си от преди четири години (когато за последно ходихме там), че следващият път, когато ще отида в Норге ще е, за да остана и решихме да си спретнем меден полумесец. Така де, след всичката работа около Дверген и децата имахме нужда. Обясних на всички как ще си изрева реването, ще се побъркам и пр. и тръгнахме. Къде можеш да изкараш по-як меден месец от мястото, което може да ти предложи цялата красота на -27 градуса:) Честно, бях забравила кооооолко е красиво! Учудващо на -27 имаше живот, че даже и разходки си правихме... другото странно нещо е, че противно на очакванията ми не ревах. Беше много, много яко. За мен Норге е като капсула на времето - на моето си време - всеки път когато отида отчитам къде съм била и какво ме е вълнувало предният път като съм била там и... колко съм порастнала от тогава. Този път също беше така:) Е, повярвайте ми... мноооого ми беше добре да се погледна отстрани и да разкажа с какво се занимавам. И за секунда не съм се изкушавала в 10те МИ дни да си помисля за оставане. Просто им се насладих:)
Вечерта преди да тръгнем си говорихме с мъж ми и... той каза нещо, което преобърна отново светът ми... "Дали пък няма да е по-добре децата да растат тук". Въпросът беше риторичен, отговорът заседна в гърлото ми...
Прибрахме се. Не исках да се хвърляме веднага в обсъждания, защото... нямаше смисъл, но... и двамата си го мислехме. За първи път осъзнах, че тук имам какво да загубя. В следващите дни гледах прекрасните си клиенти (за мен по-скоро приятели) и... преглъщах тежко. След това осъзнах, че съм на път да направя второто "прецеждане" на хора в живота си. Първият път беше когато заминах за там преди 10 години. Имах много, много "приятели" когато тръгнах и... трима когато се върнах. Сега имам семейството си и най-вече зная рисковете.
Чакането да се върна в моята си страна си заслужаваше, защото отиваме в пълен комплект, със статута и уважението, и натрупаните знания, за които съм работила толкова време. Така де... няма да мия чинии:) Честно казано страшничко си е когато си мислиш какво му предстои на живота ти и на живота на тези, за които си отговорен, но в същото време съм убедена в решението ни. Първо, защото е взето от двама ни, второ защото не е продиктувано от мизерия, а от желанието да се развиваме и трето, защото зная, че е за по-доброто на децата ми.
Писна ми да концентрирам енергията си в това да изплувам докато ме дърпат и одумват. Писна ми да ми обясняват къде са слабите ми страни, вместо да ми казват кое съм направила правилно. Писна ми да ме дебнат да сбъркам и да изискват от мен. Писна ми да откривам топлата вода, да се боря за нея с години и после да гледам как тези, дето до сега са продавали от каквото се печели най-много или са си работили сигурната работица се намърдват в моята паничка и кусат ли, кусат. Да, най-много ми писна от неблагодарници. Наистина - те най-много ми тежат.
Ех, че депресарско стана... но пък това може би ще ви нарисува картината, довела до действията:)
Смятам тази МОЯ СИ година да дам шанс на себе си, да се обградя с хора, които искат да МИ дадат шанс, да подсигуря семейството си, да покажа на най-близките си колко са прекрасни и колко могат. Въпреки, че беше адски трудно решение съм убедена, че ще ни качи на следващото стъпалце:) Ето един прекрасен норвежки глас за поздрав:) Мария Мена
И най-прекрасният изгрев, който някога съм виждала!

петък, 4 януари 2013 г.

Кафе, чай и шоколад!

Честита нова година, приятели!

Желая ви всички най-прекрасни неща и отново искам да кажа, че се радвам, че ви има!

Е, в Дверген коледната украса, с която посрещнахме 2013 вече е история:)

От днес в магазинът вече цари кафеена атмосфера:) От известно време насам все ви опявам за моята кафе драма – имаше платове, нямаше платове… в крайна сметка дойдоха и това, което ми се откъсна от сърчицето във формата на платове вече е продадено… Останалото реших да си шия най-алчно и себично самичка… Така де, толкова ги чаках, спестявах и пр., че… реших, че съм си заслужила да се поглезя. Честно казано от висотата на последната седмица вече зная защо толкова ги чаках тези кафета. Те отвориха цяла нова страница в моята пачуърк история.




Вдъхновена от прекрасните съчетания се разрових из безбрежната си библиотека… случайно или не най-сетне се реших да си поекспериментирам по-сериозно с надписите на ръка с фримоушън и… най-сетне опитах една апликация, която винаги, винаги ми е харесвала, но все не смеех да правя. Причината е крайният резултат, който ще взриви хората, които обичат почистени крайчета и нестърчащи конци:) Е, след като усъвършенствах стандартната апликация със зачистени крайчета, нестърчащи конци и пр. вече смятам, че е време да започна да апликирам MY WAY.

Свалих транспорта на машината, надянах крачето за куилт и… затананиках:) Между другото странно, че точно така реших да си кръстя апликацийката… по всичко личи, че тази година нещата ще се случват така – по моят начин:) На където и да се обърна попадам на едноименната песен, която обожавам откакто се помня…

Да, обещавам тази година да си е моята година… стига толкова притеснения и борби… от тук насетне ще шия платовете, които ми харесва да шия, ще правя нещата, които ми харесва да правя, ще се подчинявам единствено на шестото си чувство и ще се радвам на всяка секунда (е, това го правя от десетина години насам, де)…

Все пак, ако се надявахте да ви покажа каква точно е тази историческа апликация ще се наложи да почакате, защото както споменах във фб януари и февруари са месеци за уважаване на кафето, чаят и шоколадът в Дверген:)

Ще се постарая да публикувам почти всеки ден по един нов пачуърк продукт, посветен на тези пристрастяващи субстанции и… искрено, искрено се надявам да ви забавлявам, топля и радвам в студените дни… Ще видите как бързичко ще мине зимата когато всеки ден се радваме заедно:)

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails