понеделник, 8 март 2010 г.

пак празник...


Отдавна се каня да започна този пост - още в 24та г.с. докато чаках пред един лекарски кабинет и се бях зачела в една статия. Представяше една майка (някаква известна личност) и двете й дъщери. Зная, че тези статии се пишат точно за това и всичко е напудрено и лъснато, но толкова много й завидях за отношенията, които беше изградила с тях... Пожелах си го за мен и моите дъщери и се замислих къде по дяволите сбърках аз, сбърка майка ми, сбърка баба ми? Защо при нас всичко е толкова измъчено, всеки разговор е "ето ти - дай ми", как стана така, кой позволи да стигнем до там и... най-вече как да го избегна с моите си деца? Винаги съм си мислела, че моето пушене е виновно за лошите ми отношения с майка ми - когато подраствах никога не сме можели да седнем и да си поговорим като хората - все или тя се е стискала да не пуши, или аз... и се получаваше някак конфузно. Като се прибави и стандартното "облечи се, обуй се, завий се, яж!!!!" картинката съвсем се заформя. В последствие вместо да искам да изляза и да си говоря с нея просто излизах с приятели - от тях поне не трябваше да крия коя съм. Сега вече не пуша, но конфузията в разговорите ни си остана - по навик може би... Случилото се след като животите ни вече не зависеха един от друг (по-точно аз не зависех от нея) просто задълбочи бездната... Сега просто се чувствам адски зле, че няма какво да кажа на моята собствена майка, нямам желание да споделям с нея. Защо? Може би за да си спестя упреците, притесненията, безбройните въпроси... Чудя се наистина къде сбъркахме...
Осми март... предвид гореразказаното осми март, както и празникът Сирни заговезни (когато се иска прошка) са ми някак изкуствени. Не мога да измисля нищо, което да е искрено - ако ще казваш на мама колко я обичаш, то защо да чакаш до осми март, ако ще искаш извинение от някой, то защо тогава... няма въобще да споменавам пародията по улиците - горките женки, хванали се за букетите си като удавници за сламка... добре че е осми март, че да видят и те що е цвете(а и изобщо идеята с откъснатите цветя хич не ме кефи, но това е друга история) Това е празник на мама, в краен случай на жената... Защо трябва да се честити колкото за честитенето, някакви хлапета дето нямат нищо общо нито с майки, нито с жени да си честитят празника... Получава се нещо като "като сме безделници да не сме без празници"...
Осмият ми март (взимайки предвид факта, че това беше датата на термина ми)... Вчера най-сетне запознахме кака Ева с малката Ива - естествено седмицата, прекарана в тишина ми се стори сякаш е било сън. Та... осмият март започна в присъствието на всички жени в живота на мъж ми вкъщи - Ива, Ева, Ани (кучето),аз и... разбира се - тъщата:) (тя обаче тръгна рано, защото беше на работа) - намерих един красив жълт нарцис в кухнята... Сетила се е за мен... а защо си е правила труда? И замина преди аз дори да успея да й честитя - пак ми е кофти, след толкова години още не съм свикнала с гадорията. И вместо да се обадя, да й кажа, че я обичкам, да й благодаря... аз се обаждам, процеждам едно "честит празник" и подхващам как Евата още кашля, упреквам я защо не я заведе на доктор докато беше при нея и рева ли рева сипейки упреци. Това не ми е достатъчно - звъня на баба и на нея процеждам едно "честит празник" и продължавам както аз си знам - как може да плетеш, нали ти казах да престанеш вече, имаш пердета на очите, а плетеш ли плетеш, не ти ща пуловерите, искам да си добре... пак рев, пак гадория... Обажда се вуйчо ми - гласът му е някак празничен, ведър... "Честит празник, Кете!" толкова хубаво звучи... опитах се да му се зарадвам, но недоспиването от кърмаческата стачка надделява като тоналност в гласа ми и и неговото настроение успявам да смутя... Трия нахъсано мейли, защото някой си ме "таг-нал" във фейсбук на някаква снимка с букет и ща не ща получавам всички честитки от всичките женки дето празнуват и пак ми е гадно... Евата пърха около сестра си - кихайки в лицето й... караш се, обясняваш, сърдиш се... детето не е виновно - мъничка е... молиш се да се размине - да не е всъщност болна, от безсилие пак ревеш...
На този фон пристига мъж ми, който никога, ама никога не ме забравя - постарал се беше и този път... Ами сега? След като вгорчих живота на всички жени около мен нима заслужавам подобен жест? Какво да правя? Сложих си подаръка му - едно прекрасно сърчице... толкова се надявам то да ми даде сили да загърбя всичката горчилка и да успея да си поговоря с майка ми... не сега (на историческия осми март) по-натам... искам вече да простя, да загърбя всички грешки и да я заобичам, да престана да я коря за всичко, да престане да се чувства като ученичка, когато говори с мен... само така мога да се надявам да изградя приятелство с моите си дъщери, да напиша собствената си статия в лъскаво списание, за да на мен да завиждат... но уви има мноооооого работа да свърша до тогава...
що се отнася до осми март... това е ден на мама... надявам се някой ден да мога с чиста съвест да слушам стихотворенията и песничките по случай празника... но до тогава работа ме чака...

вторник, 2 март 2010 г.

След раждането... кърменето... запознанството с Ива...

Качих се почти на бегом, пренебрегвайки количката... гушнах Ива, стиснах си гърдата да видя какво е положението - всичко вървеше като по мед и майчино мляко:)цокнахме БОЛИИИИИИИ... въобще не можах да зацепя какво става - нетърпението да кърмя беше прекалено голямо. Втори опит - брех, пак боли... Не така си го спомнях с каката... Ивата усети, че е сменила обстановката и си искаше ли, искаше гуш. До вечерта зърната ми се бяха покрили с рани, но нищичко не можеше да ме спре да кърмя...Мажех с кремче (между другото Авентското кремче за зърна оставя яки петна по дрехите) и стисках зъби. През цялото време си мислех колко щеше да е хубаво да се насладя на момента както си мечтаех, ама не би. Вместо това трябваше да слушам за бруталното раждане на съквартирантката ми, която уж нормално родила, но беше доста зле... после милата за да се отърси от шока ми заразказва някакви истории за някакви хора... но нищо не помня от това.
Ивата...
Милото ми толкова чакано дете - ето го - в кошчето до мен... а сега какво? Когато си я взех и умирах да я разгледам май чувствата бяха взаимни. После като се поопознахме се оказа, че тя по принцип не зяпа толкова много, но тогава имам чувството, че ме разглеждаше в подробности. Беше много мило... Въобще не знаех как да я подхвана... луда работа. Когато все пак се нагодихме една към друга нещата потръгнаха - лежах и я гледах дълго... чисто новото ми бебче (това е цитат от Бу, в който се влюбих). В следващите няколко дни продължихме да се опознаваме - имахме си и мини лактационна криза, и какво ли още не. Съквартирантката ми не ме оставяше да скучая... когато донесоха и нейното бебче от интензивното (заради тежкото раждане то имаше нужда от допълнителни наблюдения) се радвахме заедно - все едно още веднъж започвах кърменето.
Другото нещо, което имах възможността да видя и ми даде отговор на доста въпроси относно защо аджеба майките все "нямали кърма" беше историята с адаптираното мляко. Когато си взех Ивата и дойдоха да ми предлагат добавка отказах - каката си написа нещо в списъка и така, след три часа пак ми донесоха, този път направо ми я оставиха в леглото на детето и си заминаха - изсипах млякото, изплакнах шишето както са правилата и го върнах. И трети път дойдоха (естествено Ивата ми висеше на гърдата по това време), тогава категорично им казах, че ние сме на кърма и след показното как се кърмим явно успях да обясня да не си хабят добавките с мен...
Една вечер май правеха нещо като разчистване, щото както бяха оставили майките да се възстановяват им връчиха бебетата и настана едно такова особено настроение... родилното заприлича на родилно... До тогава бях единствената, дето си киснеше над кошчето с детето при нея. Тогава и съседката ми по легло си получи бебчето. Тъкмо бях заспала тази нощ, когато към два и половина връхлетя дежурната сестра да записва кой от колко добавка имал нужда, защото много майчета й се били обадили... Пита съквартирантката ми, тя още не знаеше въобще за какво става въпрос - взе си шишенцето... Когато погледна мен аз се гушках с Ива в леглото (как не ме схока за това не знам) аз просто й казах "ние сме си добре, няма нужда от добавка" на което тя учудено отвърна "Браво бе, ти си единствената". Скоро облъчих и съседката... така де, няма да съм единствената, я... вече бях излъчила кърмаческата си хипноза и... вкарах и нея в сектата. Денят в който си тръгвах и с мацките от съседната стая си говорехме как да си сглобят помпите, как да кърмят и т.н. Как ми се иска на такова място да работи някой, който вместо само да разнася бутилките да вкара малко енергия в това да обясни на майчетата какво, защо и как... Всъщност проблема е именно в това - да се обяснява с ентусиазъм, иначе специалисти и хора, които биха те посъветвали - бол...
Както и да е... дойде Денят:)
"ЧБМ",
"ЧБМ",
"температура имате ли"
"не",
"колко тежи беба",
"има ли жълтеница", и т.н.
Визитация... съседката по легло чакаше с нетърпение, за да й кажат (след като я бяха разпрали отвсякъде - но пък "нормално" родила) как са й шевовете. Дойде доктора и сестрата
"Ти?"
"Аз пети ден секцио - мога ли да си ходя"
"Добре ли си?"
"Да"
"Добре, ходи си, докторе, късай й листа да не стои при другите"
"Ти? (за съседката)"
"Аз пети ден след раждане с форцепс и вакуум - бихте ли ми погледнали шевовете"
е да му се невиди погледнаха ги - С ХИМИКАЛКАТА
"Нищо ти няма - добре си си"...
Същата тази сестра ме предупреди (без да съм я питала), да черпя родилните сестри, а не детските, щото те се къпели в бонбони, на същата тази сестра й отне 3 часа да ми пише епикриза. Едва когато се чудеха как да ме изгонят, за да настанят друга родилка на леглото ми ме пратиха да видя какво става с въпросната епикриза, та тогава и тя се сети да започне да я пише. Отне й 5 минути. Днес чак се окопитих и си видях епикризата - според нея съм родила плод от МЪЖКИ ПОЛ, казвала съм се не както твърди личната ми карта, това някой да си направи труда да се подпише под подобен официален документ си е направо... лукс...

В същото време детските акушерки спретнаха изпращане - дойдоха с мен до долу, облякоха Ива и... я предадоха на тата Дари...
Това беше... Майчин дом - Love it or leave it...

понеделник, 1 март 2010 г.

Операция (от) бебе:)


Изгрева на Ива (по традиция сниман, за да и тя като кака си да си има снимка от деня, в който слънцето изгря за нея...) (предимствата на секциото:))

Разказа не се препоръчва на мъже, деца, родили, неродили, хора със слаби нерви и така...

Така де... раждането е съвсем друга работа - за последните шест дни имах възможността да се убедя в това...
От къде ли да започна - Майчин дом, ъв корз. Мнения, митове, истории колкото щеш, а аз смятам да добавя и моето към тях. Това е едно уникално място (като под уникално хич нямам предвид "чудно", "прекрасно", "съвършено" или каквото и да е нещо изцяло положително. За щастие, обаче аз успях да му се порадвам и да видя светлата му страна. Странно - след като за място, което се предполага, че е супер - частната клиника Вита, в която се роди Ева се предполагаше, че ще е по-хубаво, а пък аз само кофти спомени имам от там... Както и да е...
Тръгнах с разни предубеждения, но и с твърдата вяра в доктора, който си бях избрала...
Ден 1 (ден в който ме "хоспитализират", ма наужким) - 22.02.2010 - чакане да ни хоспитализират от 8 до 2ч. - на лелката й връчили кумпютур, ма не й казали къде да цъка и седи глей... Положението беше същото и на касата - женицата, на която искрено се възхищавах когато си плащах амниото, че създава фактури за 10-15 секунди писане НА РЪКА сега виеше опашки до небесата, щото я бяха компутаризирали. Както и да е - и там се доредихме. В 2ч. ни казаха, че вече е късно да се взимат кръвни проби и мога да ИЗЯМ СЛОН (до тогава като добросъвестна бременюха стоях гладна за кръвопийството)
Ден 2 (ден, в който все още се водя хоспитализирана, но никой не знае защо)- 7ч. сутринта - кръв, после тонове, после дойде някаква жена в престилка, която разпределяше всички чакащи - питах я какво следва да правя и тя ме пусна да си ходя. Само ако предполагах какво ме чака като си тръгна... в последствие някой се присетил за мен и съответно се карали на приятелката ми от болницата, която няма нищо общо с мен и моето тръгване (освен, че ме познава)... но след като това не било достатъчно издирили и доктора ми и на него се накарали...
Ден 3 - (денят в който се предполага, че е крайно време вече да бъда хоспитализирана:) Започна с визитация - СКАНДАЛ - лекарят, който замества шефа на отделението не можа да изпусне да демонстрира величие - влезе с гръм и трясък в стаята ми - "Ти за каква се мислиш, от къде на къде ще си тръгваш", "Ама пуснаха ме...", "Кой те е пуснал, само аз пускам тук. Смятам, че е редно да се извиниш!!!!" При това последното изгубих и ума и дума - не стига че предният ден чаках от 7 до 10 в коридора на течение някой да ми каже какво трябва да правя и ме прехвърляха от санитар на санитар - всеки с особено мнение, овикаха мъжа ми, че не бил стоял където трябва (което е относително, защото там всеки си ходи където си пожелае), а и трябвало да се извиня. Предпочетох да замълча, усмихнах се тайно, защото си помислих "по-умният отстъпва" - спора нямаше смисъл, аз се пънех да обяснявам, той се ежеше колко е вездесъщ и... явно подейства - излезе си - така и не разбрах освен за скандал за какво друго беше тази "визитация". На края успях да разбера какво трябва да направя преди операцията и се започна ПАК великото обикаляне на кабинети за събиране на подписи... Чувствах се почти като студентка - ЕКГ, където ти обясняват, че корема ти не трябва да се подава изпод блузата, за да не събира УРОКИ, интернист, където те преслушват заедно с още 4 родилки и те пращат по живо по здраво (за 5 минутната процедура се чака около час и половина - но не се оплаквам - такава бременска агитка заформихме), анестезиолог, където ти обясняват, че всичко ще е ок, видеозон и... преглед, при който се опитват да ти извадят бебето там на място с голи ръце и ако не стане тогава разрешават секцио(това с връзки успях да си го спестя, само си събрах подписа). После чакане... приятен лаф със съкилийничката, игра на ПСП-то и...ей го - съмнало се...
Подготвиха ме, свалиха ме на третия етаж, вкараха ме в голямата студена операционна... Тресях се от страх... представям си ако бях оставила нещата на мен си и бях решила да раждам нормално... Разпнаха ме и започнаха да вливат някакви системи. През това време разни хора с маски се разхождаха около мен, а до главата ми беше Краси - май беше възрастна жена, която не зная каква длъжност имаше, но цял живот ще се радвам, че стоеше именно до мен... толкова позитивна енергия ми прехвърли тази жена! След бая треперене дойде време за спиналната упойка - тази, която се бях зарекла за нищо на света да не пропускам, за да не проспа и това раждане. Е да, ама паниката си е паника - свивам се - бодат (а в моята глава е само "да не смачкам бебето, да не ме парализират, дано ме хване и пр.") мълчание... чувам само думата "кръв" - не успели, свивам се пак, пак "да не смачкам бебето, да не ме парализират, дано ме хване и пр." - пак "кръв"... реших, че вече съм до там, ще си проспя и това раждане... но не се отказаха от мен - третия път успяха... обърнаха ме - стана ми топличко на краката - жената, която ми сложи така внимателно катетъра ги зави и отново зачаках - гледах през прозореца и благодарях на дядо Боже, че този път съм в съзнание... и чаках.
Още преди да извадят Ива тя проплака... което е смело казано, защото звука, който се чу нямаше нищо общо с плач, но аз си знаех, че е тя... котенцето ми... показаха ми я - видях единствено огромен и много странен на цвят полов орган и това беше. Чувството след това не се наемам да опиша - облекчение, радост - отново гледах през прозореца и благодарях на дядо Боже... После реанимация - още там си мърдах краката, ръцете, всичко - все едно не бях оперирана... Така де, час по-скоро трябваше да стана, защото кърмене ме чака:)
Междувременно тата чакал заедно с друг татко и и той преживял малък кошмар базиран на горчивия ни опит от Дъ частната клиника, където видиш ли всичко е по-убуу. Другият татко викнали, за да види мама и бебе, а нашият го пратили в неонатологията да носи памперси... там му показали Ива, но той като прочел "неонатология" се сетил единствено за кувиозите и... спомням си, че като ми се обади да ми каже, че я е видял само каза - "Добре е, не е в кувиоз"... По темата с татковците в родилния дом мога също да пиша доста:) нагледах се на мъжки лица, които говореха сами за себе си, доста беше интересно и сладко... определено не само майките страдат и се страхуват в този момент... само дето после майките са станали майки, а бащите са станали доставчици на превръзки, кисело мляко, памперси, ябълки и какви ли не още прищевки...
В реанимацията стоях до другата сутрин (там се нагледах на хора, които с желание работят това, което са избрали...)- посрещнах кинезитерапевтката седнала:))) нямаше и секунда за губене - трябва да се кърми! Ива чака! Представяте ли си??? Специалист, който да те раздвижи - в "мизерния" Майчин дом - за сравнение сосните суми, които платихме във Вита не бяха стигнали да си наемат специалист за целта... но пък "условията" там се водят по-добри, т.е. болница на хотелски начала - с телевизор, хладилник и кетъринг... аре мерси!
След като убедих всички къв съм пич и колко нищо не ме боли викнаха човек да ме води на заветния 12ти етаж при Ива!
Тук ще спра, за да мога надълго и широко да разкажа за следващите 4 дни без да се притеснявам, че ще си загубя аудиторията в тоновете редове:)

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails