Операция (от) бебе:)

Изгрева на Ива (по традиция сниман, за да и тя като кака си да си има снимка от деня, в който слънцето изгря за нея...) (предимствата на секциото:))

Разказа не се препоръчва на мъже, деца, родили, неродили, хора със слаби нерви и така...

Така де... раждането е съвсем друга работа - за последните шест дни имах възможността да се убедя в това...
От къде ли да започна - Майчин дом, ъв корз. Мнения, митове, истории колкото щеш, а аз смятам да добавя и моето към тях. Това е едно уникално място (като под уникално хич нямам предвид "чудно", "прекрасно", "съвършено" или каквото и да е нещо изцяло положително. За щастие, обаче аз успях да му се порадвам и да видя светлата му страна. Странно - след като за място, което се предполага, че е супер - частната клиника Вита, в която се роди Ева се предполагаше, че ще е по-хубаво, а пък аз само кофти спомени имам от там... Както и да е...
Тръгнах с разни предубеждения, но и с твърдата вяра в доктора, който си бях избрала...
Ден 1 (ден в който ме "хоспитализират", ма наужким) - 22.02.2010 - чакане да ни хоспитализират от 8 до 2ч. - на лелката й връчили кумпютур, ма не й казали къде да цъка и седи глей... Положението беше същото и на касата - женицата, на която искрено се възхищавах когато си плащах амниото, че създава фактури за 10-15 секунди писане НА РЪКА сега виеше опашки до небесата, щото я бяха компутаризирали. Както и да е - и там се доредихме. В 2ч. ни казаха, че вече е късно да се взимат кръвни проби и мога да ИЗЯМ СЛОН (до тогава като добросъвестна бременюха стоях гладна за кръвопийството)
Ден 2 (ден, в който все още се водя хоспитализирана, но никой не знае защо)- 7ч. сутринта - кръв, после тонове, после дойде някаква жена в престилка, която разпределяше всички чакащи - питах я какво следва да правя и тя ме пусна да си ходя. Само ако предполагах какво ме чака като си тръгна... в последствие някой се присетил за мен и съответно се карали на приятелката ми от болницата, която няма нищо общо с мен и моето тръгване (освен, че ме познава)... но след като това не било достатъчно издирили и доктора ми и на него се накарали...
Ден 3 - (денят в който се предполага, че е крайно време вече да бъда хоспитализирана:) Започна с визитация - СКАНДАЛ - лекарят, който замества шефа на отделението не можа да изпусне да демонстрира величие - влезе с гръм и трясък в стаята ми - "Ти за каква се мислиш, от къде на къде ще си тръгваш", "Ама пуснаха ме...", "Кой те е пуснал, само аз пускам тук. Смятам, че е редно да се извиниш!!!!" При това последното изгубих и ума и дума - не стига че предният ден чаках от 7 до 10 в коридора на течение някой да ми каже какво трябва да правя и ме прехвърляха от санитар на санитар - всеки с особено мнение, овикаха мъжа ми, че не бил стоял където трябва (което е относително, защото там всеки си ходи където си пожелае), а и трябвало да се извиня. Предпочетох да замълча, усмихнах се тайно, защото си помислих "по-умният отстъпва" - спора нямаше смисъл, аз се пънех да обяснявам, той се ежеше колко е вездесъщ и... явно подейства - излезе си - така и не разбрах освен за скандал за какво друго беше тази "визитация". На края успях да разбера какво трябва да направя преди операцията и се започна ПАК великото обикаляне на кабинети за събиране на подписи... Чувствах се почти като студентка - ЕКГ, където ти обясняват, че корема ти не трябва да се подава изпод блузата, за да не събира УРОКИ, интернист, където те преслушват заедно с още 4 родилки и те пращат по живо по здраво (за 5 минутната процедура се чака около час и половина - но не се оплаквам - такава бременска агитка заформихме), анестезиолог, където ти обясняват, че всичко ще е ок, видеозон и... преглед, при който се опитват да ти извадят бебето там на място с голи ръце и ако не стане тогава разрешават секцио(това с връзки успях да си го спестя, само си събрах подписа). После чакане... приятен лаф със съкилийничката, игра на ПСП-то и...ей го - съмнало се...
Подготвиха ме, свалиха ме на третия етаж, вкараха ме в голямата студена операционна... Тресях се от страх... представям си ако бях оставила нещата на мен си и бях решила да раждам нормално... Разпнаха ме и започнаха да вливат някакви системи. През това време разни хора с маски се разхождаха около мен, а до главата ми беше Краси - май беше възрастна жена, която не зная каква длъжност имаше, но цял живот ще се радвам, че стоеше именно до мен... толкова позитивна енергия ми прехвърли тази жена! След бая треперене дойде време за спиналната упойка - тази, която се бях зарекла за нищо на света да не пропускам, за да не проспа и това раждане. Е да, ама паниката си е паника - свивам се - бодат (а в моята глава е само "да не смачкам бебето, да не ме парализират, дано ме хване и пр.") мълчание... чувам само думата "кръв" - не успели, свивам се пак, пак "да не смачкам бебето, да не ме парализират, дано ме хване и пр." - пак "кръв"... реших, че вече съм до там, ще си проспя и това раждане... но не се отказаха от мен - третия път успяха... обърнаха ме - стана ми топличко на краката - жената, която ми сложи така внимателно катетъра ги зави и отново зачаках - гледах през прозореца и благодарях на дядо Боже, че този път съм в съзнание... и чаках.
Още преди да извадят Ива тя проплака... което е смело казано, защото звука, който се чу нямаше нищо общо с плач, но аз си знаех, че е тя... котенцето ми... показаха ми я - видях единствено огромен и много странен на цвят полов орган и това беше. Чувството след това не се наемам да опиша - облекчение, радост - отново гледах през прозореца и благодарях на дядо Боже... После реанимация - още там си мърдах краката, ръцете, всичко - все едно не бях оперирана... Така де, час по-скоро трябваше да стана, защото кърмене ме чака:)
Междувременно тата чакал заедно с друг татко и и той преживял малък кошмар базиран на горчивия ни опит от Дъ частната клиника, където видиш ли всичко е по-убуу. Другият татко викнали, за да види мама и бебе, а нашият го пратили в неонатологията да носи памперси... там му показали Ива, но той като прочел "неонатология" се сетил единствено за кувиозите и... спомням си, че като ми се обади да ми каже, че я е видял само каза - "Добре е, не е в кувиоз"... По темата с татковците в родилния дом мога също да пиша доста:) нагледах се на мъжки лица, които говореха сами за себе си, доста беше интересно и сладко... определено не само майките страдат и се страхуват в този момент... само дето после майките са станали майки, а бащите са станали доставчици на превръзки, кисело мляко, памперси, ябълки и какви ли не още прищевки...
В реанимацията стоях до другата сутрин (там се нагледах на хора, които с желание работят това, което са избрали...)- посрещнах кинезитерапевтката седнала:))) нямаше и секунда за губене - трябва да се кърми! Ива чака! Представяте ли си??? Специалист, който да те раздвижи - в "мизерния" Майчин дом - за сравнение сосните суми, които платихме във Вита не бяха стигнали да си наемат специалист за целта... но пък "условията" там се водят по-добри, т.е. болница на хотелски начала - с телевизор, хладилник и кетъринг... аре мерси!
След като убедих всички къв съм пич и колко нищо не ме боли викнаха човек да ме води на заветния 12ти етаж при Ива!
Тук ще спра, за да мога надълго и широко да разкажа за следващите 4 дни без да се притеснявам, че ще си загубя аудиторията в тоновете редове:)