понеделник, 8 март 2010 г.

пак празник...


Отдавна се каня да започна този пост - още в 24та г.с. докато чаках пред един лекарски кабинет и се бях зачела в една статия. Представяше една майка (някаква известна личност) и двете й дъщери. Зная, че тези статии се пишат точно за това и всичко е напудрено и лъснато, но толкова много й завидях за отношенията, които беше изградила с тях... Пожелах си го за мен и моите дъщери и се замислих къде по дяволите сбърках аз, сбърка майка ми, сбърка баба ми? Защо при нас всичко е толкова измъчено, всеки разговор е "ето ти - дай ми", как стана така, кой позволи да стигнем до там и... най-вече как да го избегна с моите си деца? Винаги съм си мислела, че моето пушене е виновно за лошите ми отношения с майка ми - когато подраствах никога не сме можели да седнем и да си поговорим като хората - все или тя се е стискала да не пуши, или аз... и се получаваше някак конфузно. Като се прибави и стандартното "облечи се, обуй се, завий се, яж!!!!" картинката съвсем се заформя. В последствие вместо да искам да изляза и да си говоря с нея просто излизах с приятели - от тях поне не трябваше да крия коя съм. Сега вече не пуша, но конфузията в разговорите ни си остана - по навик може би... Случилото се след като животите ни вече не зависеха един от друг (по-точно аз не зависех от нея) просто задълбочи бездната... Сега просто се чувствам адски зле, че няма какво да кажа на моята собствена майка, нямам желание да споделям с нея. Защо? Може би за да си спестя упреците, притесненията, безбройните въпроси... Чудя се наистина къде сбъркахме...
Осми март... предвид гореразказаното осми март, както и празникът Сирни заговезни (когато се иска прошка) са ми някак изкуствени. Не мога да измисля нищо, което да е искрено - ако ще казваш на мама колко я обичаш, то защо да чакаш до осми март, ако ще искаш извинение от някой, то защо тогава... няма въобще да споменавам пародията по улиците - горките женки, хванали се за букетите си като удавници за сламка... добре че е осми март, че да видят и те що е цвете(а и изобщо идеята с откъснатите цветя хич не ме кефи, но това е друга история) Това е празник на мама, в краен случай на жената... Защо трябва да се честити колкото за честитенето, някакви хлапета дето нямат нищо общо нито с майки, нито с жени да си честитят празника... Получава се нещо като "като сме безделници да не сме без празници"...
Осмият ми март (взимайки предвид факта, че това беше датата на термина ми)... Вчера най-сетне запознахме кака Ева с малката Ива - естествено седмицата, прекарана в тишина ми се стори сякаш е било сън. Та... осмият март започна в присъствието на всички жени в живота на мъж ми вкъщи - Ива, Ева, Ани (кучето),аз и... разбира се - тъщата:) (тя обаче тръгна рано, защото беше на работа) - намерих един красив жълт нарцис в кухнята... Сетила се е за мен... а защо си е правила труда? И замина преди аз дори да успея да й честитя - пак ми е кофти, след толкова години още не съм свикнала с гадорията. И вместо да се обадя, да й кажа, че я обичкам, да й благодаря... аз се обаждам, процеждам едно "честит празник" и подхващам как Евата още кашля, упреквам я защо не я заведе на доктор докато беше при нея и рева ли рева сипейки упреци. Това не ми е достатъчно - звъня на баба и на нея процеждам едно "честит празник" и продължавам както аз си знам - как може да плетеш, нали ти казах да престанеш вече, имаш пердета на очите, а плетеш ли плетеш, не ти ща пуловерите, искам да си добре... пак рев, пак гадория... Обажда се вуйчо ми - гласът му е някак празничен, ведър... "Честит празник, Кете!" толкова хубаво звучи... опитах се да му се зарадвам, но недоспиването от кърмаческата стачка надделява като тоналност в гласа ми и и неговото настроение успявам да смутя... Трия нахъсано мейли, защото някой си ме "таг-нал" във фейсбук на някаква снимка с букет и ща не ща получавам всички честитки от всичките женки дето празнуват и пак ми е гадно... Евата пърха около сестра си - кихайки в лицето й... караш се, обясняваш, сърдиш се... детето не е виновно - мъничка е... молиш се да се размине - да не е всъщност болна, от безсилие пак ревеш...
На този фон пристига мъж ми, който никога, ама никога не ме забравя - постарал се беше и този път... Ами сега? След като вгорчих живота на всички жени около мен нима заслужавам подобен жест? Какво да правя? Сложих си подаръка му - едно прекрасно сърчице... толкова се надявам то да ми даде сили да загърбя всичката горчилка и да успея да си поговоря с майка ми... не сега (на историческия осми март) по-натам... искам вече да простя, да загърбя всички грешки и да я заобичам, да престана да я коря за всичко, да престане да се чувства като ученичка, когато говори с мен... само така мога да се надявам да изградя приятелство с моите си дъщери, да напиша собствената си статия в лъскаво списание, за да на мен да завиждат... но уви има мноооооого работа да свърша до тогава...
що се отнася до осми март... това е ден на мама... надявам се някой ден да мога с чиста съвест да слушам стихотворенията и песничките по случай празника... но до тогава работа ме чака...

4 коментара:

  1. колко ли момичета, та дори и вече пораснали жени и майки имат този проблем... да, и аз съм една от тях - всичко звучи толкова познато... и тая работа с майките е толкова трудна...

    а дали осми март е празник на мама, или е празник на жената. защо пък и ние да си нямаме ден, в който всички жени да се чувстваме празнично - ние да си го направим празник. Да, ще бъде чудесно, ако всеки ден е празник за всяка една от нас, но не е ли вълнуваща тази "световна организираност" на един ден всички женки да си се попразнуват... ей така, просто щото ни е кеф!

    Кети, обичам те!

    ОтговорИзтриване
  2. точно тази организираност в един конкретен ден ме дразни... някак изкуствено ми е, но... имайки предвид описаните горе отношения може би е разбираемо, че се дразня... иначе по мои наблюдения съвсем не е световно - никъде по света (поне от където аз имам наблюдения) женките не го изживяват толкова вътрешно и цветарниците не просперират толкова, колкото тук на този ден... според мен това е доста показателно...

    ОтговорИзтриване
  3. 8ми март е международен празник на жената от самото начало на 20ти век, откакто феминистите се борят за повече права и свободи... общо взето политически празник, защото основите са му социалистически, но това имаме тенденцията да го забравяме. Също лесно се забравят и нещата, които жените преди нас са постигнали - правото да избереш да имаш или нямаш деца, контролът над собственото ти тяло и на всичко останало което притежаваш, правото на глас. Правата на човека в началото са били само правата на мъжа... les droits de l'homme, но не и на жената. Ако наистина вярваш, че таткото също може да бута количка и да мие чинии, а ти да носиш парите в къщи, значи можеш да празнуваш този празник, който всъщност не трябва да се празнува, а да е повод да си помислим, че има все още по света покрити с бурки жени, жени които нямат право на работа, право на книжка, които ги бият всеки ден, на които плащат по-малко само защото са жени.
    Аз не обичам да ми го честитят, особено когато ми го честитят мъже! Не защото те са виновни, а защото патриархалното ни общество осъзнава неравенството и го подчертава наново с това "Честит празник", което звучи като подигравка. Мечтая си за деня, в който няма са се определяме по пол и сексуално влечение, а по това което вършим за нас, за другите, за света.

    ОтговорИзтриване
  4. Много хубаво го каза... аз имах предвид не, че не е международен, но че при нас доста се преекспонира... всички жени с цветя, празник, та празник. Що се отнася до победите на скандинавките в борбата за равноправие - знам го в детайли, но и там вече не се вживяват толкова на този ден защото са си постигнали своето и не считат за необходимо да напомнят за него ежегодно - просто си живеят равноправно. Следва въпроса след като българките изживяват толкова този празник равноправни ли са наистина...

    ОтговорИзтриване

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails