четвъртък, 4 юли 2013 г.

Рак...

За тези, които очакват да пиша този пост от Норге... останахме си... или май е по-точно да кажа "останаха ни" или даже "живота реши, че тук ни е мястото"...
И преди съвсем да объркам всички, които не са в час със събитията от живота ми през последните два месеца ще започна разказа от началото на май месец. Той винаги ми е бил малко странен, специален и особен. С годините предпочитах да вярвам, че е повече положителен, отколкото особен, защото първият му ден е денят, в който е роден най-добрият ми приятел и така...
Таз годишният Великден ще помня дълго. Именно на него реших, че ми е писнало от десетдневното главоболие и реших да потърся помощ. Естествено доктор Константинова-Димитрова (моя милост) беше заключила, че главата я боли, защото й се е възпалил синузитът и тръгна да обикаля в заветният неработен втори ден от великден болниците в търсене на лек. Приеха ме в Пирогов. Не знам какви други думи да използвам вместо "Точно на време", защото май няма други... Вечерта в болницата съм получила гърч (или епилептичен припадък), от който аз помня единствено как един голям чичко ми бие инжекция. От следващите два дни също нямам много спомени. Видях какво означава това, че забравянето е най-силната защитна реакция на мозъка. В кратце тези два дни преминаха в скенери, ядрено магнитни резонанси, изследвания и диагноза 45мм тумор в мозъка. За дните след диагнозата също няма много какво да се каже - аз съм си шемет. Нито осъзнавах какво ми се случва, нито какво ми правят, нито какво ме чака след това. Единственото нещо, което забелязах е как мъж ми буквално и визуално отслабна. Наистина отслабна! После разбрах, че и майка ми е отслабнала... Въобще не ми се мисли какво им е било на тях двамата докато аз лежах в тази болница и ме подготвяха за операция... Не ме беше страх - нали вече съм била на две операции. Нямах никаква информация. Цял живот съм се пазила от "страшни" истории, не зная защо бях заключила, че ракът не е нещо, което ме засяга, защото нямам фамилна обремененост... Тук е момента да развенчая и нещо, в което толкова безрезервно и искрено се кълнях - че мислите на хората се превръщат в реалност. Прощавай, г-н Кехоу, но... и за секунда в целият си живот не съм допускала (дори и в най-скритите ъгълчета на съзнанието или подсъзнанието си), че точно тази болест може да определи живота ми...
Все си мислех, че 33 е по-особената възраст, а... тя се оказа 32 за мен...
Моментът на ретроспекция и "защо се случи" също не ме подмина. Върнах се в годините, осъзнах как всъщност покрай преследване на някакви мини целички съм изпуснала основните приоритети. Видях се как докато проповядвам, че времето "после" не съществува самата аз съм оставяла за после нещата, които са най-важните в живота ми...
Бях благодарна. Да, наистина благодарна, че именно в този момент нещата се случват именно по този начин и на мен. Не съжалявах, че вместо да стягам куфарите за осъществяването на десетгодишната ми мечта аз лежах в болницата и се чудех как по-убедително да откажа на приятелите си да ме посещават. Осъзнах, че тази мечта остава в миналото, че не ни трябва Норвегия, че да живеем добре. Да, определено ще треперя повече тук с кой играят и излизат децата ми, но... тук и стените помагат. Когато вярваш в себе си, не се страхуваш да последваш мечтите си и градиш здрави основи на всичко, с което се захванеш нещата се получават без значение дали държавата и социалните порядки помагат или пречат (е, първото винаги е за предпочитане, но...)
Оперираха ме на рожденият ден на един много любим мой човек и ден преди националният празник на Норвегия - най-любимият ми празник... За първите 24 часа след операцията не мога да кажа друго, освен че преминаха в нескончаеми псувни... толкова много псувах, че със скоростта, която бях набрала не можах да се цензурирам още няколко седмици след това...
Дни по-късно се разбра, че туморът (образувание, което може да е злокачествено или доброкачествено) е всъщност рак (злокачествено)...
След операцията имаше и разни други сложности, които се оказаха сериозни и попречиха на изписването ми. Наложиха и много, много ломбални пункции. Честно казано от тях ме беше доста по-страх отколкото от самата операция на главата... Продължиха цяла вечност... В крайна сметка в последният ден от месеца най-сетне докторите казаха "амин" и ме пуснаха да си ходя.
Много ми беше странно как прекарах един цял месец почти без да пипна нищо - нито книга, нито плетка, нищо...
Когато се прибрах за мое още по-голямо очудване също не включих машината отраз... мина близо още месец преди да го направя. Включването на компютъра ми отне два:) Всъщност... включих компютъра за първи път за да напиша този пост... нещо, без което не можех да си представя живота преди.
Много, много, много равносметки си направих. Надявам се никога да не забравя чувството, което ме владееше в болницата - категорична убеденост в способностите ми, ясни приоритети и решимост, и вяра, и самочувствие...
Когато излязох започнах по малко, по малко да се информирам какво всъщност се е случило в тялото ми, какво предстои и пр. и... определено смятам, че невежеството е благословия:(
Утре започва вторият етап от "лечението" ми. В кавички е думата, защото не съм убедена, че това да облъчваш някого с радиация може да се нарече лечение. Имам притеснения да го нарека и лъчетерапия, защото терапията е нещо положително... а аз вече имах възможността да се докосна до обстановката, в която ще се подвизавам всяка сутрин в следващите месец и половина и тя определено не е положителна. В този момент хич не ми се иска да бях чела какво ме очаква.
Страх ме е, а не искам да ме е страх. Вярвам, че именно страховете, на които се подчинявам цял живот ме поставиха пред това тежко изпитание. Много ми се иска да се отърва от него, но уви.
Другото тъпо е, че след съобщаването на диагнозата всички познати те обикалят и обграждат с внимание. А аз тогава бях силна... сега вече, когато знам, съм слаба, уви, хората вече са се уверили, че ти си ок и няма нужда да продължават да се тревожат за теб и продължават живота си. А мен сега чак ме хваща шубето... малко по малко осъзнавам, че от тук насетне годините ще минават, но за мен ще се казва не тя е на... еди-колко-си-години, ами тя живя еди колко си години след диагнозата.
Честно казано чак сега, когато вече започвам да осъзнавам какво ми се случва започвам да се чувствам особено. Дори не мога да го определя. В никой случай не болна и... идеята, че утре доброволно ще отида в онова ужасно място, където ще ме наблъскат с радиация меко казано ме плаши.
Ох хайде стига съм мрънкала..
Мили приятели, благодаря ви за прекрасните пожелания, милите думи и обаждания. Те категорично ме вдигнаха от леглото и бяха с мен през цялото време. Моля ви, пращайте ми по някоя хубава мисъл и в следващите два месеца... много, много ме е ох...

5 коментара:

  1. Благодаря за поста! Не смеех да пиша "как си?" за да не те върна в спомени и милси, които не ти трябват. Но знам, че и всички други /които не са се обадили като мен/ са те мислили ако не всеки ден, най-много през ден. И ще продължават! Не знам какво да ти пожелая... Прави малки крачки, мисли само за сега. И мечтай. Хубави неща, може и невъзможни според теб. Ама хубави. И си ги чакай. Ще дойдат!

    ОтговорИзтриване
  2. Ох да, много неща ми минаха през главата... И всичките полезни по един или друг начин... Благодаря за подкрепата! Всиииичко ще е ок:)

    ОтговорИзтриване
  3. Мииииии, да - всичко ще е ОК. Ние не сме си мислили друго. Пък и - виж сега - за сметката на нещо лошо, става и нещо хубаво - шЪ си Уставаш тукинка ;-) Не - това на майтап...

    За съжаление знам ккаво е да те е страх - ти знаеш де. Няма да ти казвам да не се страхуваш, защото това няма да се случи. Но всичко ще мине. И след н-стотин години кЪт се съберем без зъби, с големите цайси и слухови апарати, определено няма да си говорим кой колко е живял след диагнозата, ше си говорим кой как е живял. А туй е най- важното.

    Никой не е застрахован ;-) А ти - по смело. Гадост е по болниците, ама гадости ни се случват на всички всеки ден. И живота не е най- прекрасен. Ама си е наш. И със сигурност - няма да има втори такъв (пък в следващия жУвот ше се родим кралици и те така).

    Ай чаУ. И целувки! Ние те обичаме и шЪ си тЪ обичаме!

    ОтговорИзтриване
  4. Мисли си за болестта като лек ,приеми я..
    По долу е написано от Дънов
    РАК
    1. Когато чувствата на хората станат противоположни на ума, влизат в стълкновение, когато мислите станат егоистични, се образува ракът – индивидуализира се клетката, не се подчинява на общия закон на организма, иска да води самостоятелен живот – това са раковите образувания. Първо трябва да внесете хармония между мислите и чувствата си. Понеже чувствата ви са подтиснати, ще ги освободите първо тях. Ще обикнете хората. Ще им вярвате, ще посещавате болни, ще обиквате чужди деца, като свои.
    2. Ще се излагате на слънце, ще правите сутрин слънчеви бани до 11 ч. на обед. Пийте само гореща вода и слънчева вода, т.е. вода топлена на слънце.
    3. Да не се яде месо. Ще ядете всеки ден сутрин, обед и вечер печен или суров кромид лук. Суровия лук също и предпазва от рак.
    4. Вземат се корени от кукуряк, набождат се в една леко издълбана ябълка и така заедно се изпичат в фурната. След това корените се изваждат от ябълката, варят се и тази отвара да се пие 3 пъти дневно.
    5. Дишайте дълбоко.
    6. Виолетовият цвят действа лечебно при рака. Ето защо, човек трябва да има в стаята си виолетови цветя и предмети. Например си сложете виолетови завеси, носете виолетов шал, виолетови украшения и т.н.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ех колко отново навреме! Благодаря!

      Изтриване

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails