анти - кариерно

Вчера беше специален ден...
много, много специален...
дори и още повече...
да, Ивче стана на една годинка
че и още по-специален...
Сигурно хората, (особено майките сред тях) познават онова чувство - в дните около рожденните дни на децата им всичко сякаш притихва. Светът укротява своя ход, за да даде шанс на спомените... за когато се раждаха. Не зная с вас как е, но всяка година на 23ти юни в 13.35 семейството ми се събира и се гушва... защото неминуемо си спомняме онзи 23ти юни, в който Ева създаде семейството ни, но... не можехме да се гушнем. На 25ти февруари пък, Ивче доокомплектова семейството ни и...направи и тази дата специална... изпълнена със спомени, с неща, които майките пре-преживяват всяка година на рожденните дни на децата си:)
За мен тази дата е още по-специална, защото с Ивче аз имах шанса да изпитам емоциите, които по принцип се свързват с появата на новият живот - проплакването, онова специално чувство на олекване, когато разбереш, че детенце е добре:) (неща които проспах:( когато Ева се появи)
както и да е (погледнах заглавието и май ще трябва да се върна към темата:))
Вчера беше специален ден, защото си взех довиждане и с колегите в банката. Не зная дали съм ви разказвала моето разбиране за приятелство, но в общи линии то е - дори и да не си виждал с години даден човек, когато се срещнете чувството да е все едно не сте си говорили от вчера... Горе долу така стана - отидох в банката и все едно вчера съм била на работа:) Беше мнооого яко... Не зная дали работата в ИТ отдела ще ми липсва - едва ли, но хората със сигурност ще се радвам да срещна някой ден, всеки ден... някой ден:)
Да, казахме си "чао", поговорихме си, посмяхме се... Вече официално съм безработна - звучи странно за човек, който не може да върши само две неща наведнъж, но... Остават плановете:) Наистина се надявам поне 50% от това, което съм замислила да се сбъдне, защото продължавам да градя собственият си свят без преструвки. В който емоциите са това, което трябва да бъдат, в който хората казват какво мислят и чувстват директно, в който можеш да разчиташ на подадена ръка в момент на нужда, да изпиташ удоволствието, че можеш ти да помогнеш на някого...
Ако ми прочетете дневника от гимназията ще се хванете за главата:)
Та... сега на къде? ще видим... но посоката ми харесва. За тази една година и аз порастнах тоооолкова (представете си две пухкави високо вдигнати над главата ръчички в отговор на въпроса "колко ще порастнеш, Ива")
Вече зная посоката - намерих своят път и сега остава да тръгна по него... В главата си продължавам да създавам утопичното перфектно общество без заобиколки и наранени хора. Изпод ръцете ми излизат разни красиви неща, предназначени да радват и топлят, запознавам се с все по-прекрасни и по-истински добри човечковци, преоткривам тези, които вече познавам. А най-хубавото е, че на тридесет разбрах това, което ме мъчеше до сега - къде ми е мястото. Какво мога да направя с живота си, че да мога да живея пълноценно и да помагам на другите. Отговорът се оказа в анти кариерата:)
С две думи съм на път да изпълня "мечтата" на мама - да стана шивачка, продавачка и учителка (това последното е кръвната ми група, но бях заета да следвам дипломация, администрация и какви ли не -ации, че не изучих единственото, което до сега съм работила с кеф - разбира се куилтинга е извън класациите)
И така ... краят на напъните ми за кариера биде поставен на тридесетата ми годишнина. Няма да следвам дрес код и няма да лицемерствам (и без това не мога, но за разлика от до сега вече не се чувствам зле от този факт). Имам невероятният шанс да мога да съм полезна и смятам да го употребя. Надявам се да мога да успявам финансово докато съм полезна на хората... но това следва да видим през втората годинка от живота на Ивче... вие стискайте палци, а аз обещавам отчет за стореното точно на 26.02.2012г:)

Тази сутрин в отговор на всички изложени по-горе мои мисли първото нещо, което видях беше постът на една приятелка във Пачуърк БГ групата, която създадохме за нуждите на сдружението и която за няколкото си месеца съществуване наброява 70 и.... човека:)
"Щастлива съм,че я има тази група и аз съм малка част от нея!И не просто заради хубавините ,които се показват тук/това го има има в необятния интернет/.А заради личния контакт с положително заредени хора,с настроението,което се създава, със сърдечността,с която са заредени всички коментари.Чудесни сте ,момичета,голямо удоволствие и чест е за мен да ви познавам,макар и виртуално!Ако мога да се изразя професионално-вие сте най-добрият ми антидепресант!:)))))"

Какво да ви кажа освен БЛАГОДАРЯ!
На вас, че ви има, на дядо Боже, че ми е дал възможността да откривам прекрасните хора, и на семейството ми, че ме подкрепя в търсенето на истината и красотата...
Прекрасно е чувството да бъдеш първи в нещо... да обединяваш хората... и да откриваш за тях и за себе си алтернативни възможности за развитие:) (иначе казано анти - кариера:Р)