Домашен ябълков оцет - втори опит

Заговорихме се наскоро във фейсбук за ябълковия оцет и ползите от него... Оказа се, че една приятелка си прави и се засилихме да й искаме рецептата. Тя беше така добра (Зори, много, много ти благодаря за целият труд, който си положила да събереш тази информация) и ми изпрати подробно съобщение как става работата. Не ми изглежда толкова трудно, а съм сигурна, че си заслужава да се опита... Затова с нейно разрешение копирам текста на съобщението тук... И отново благодаря! Аз ще се включа с доклад за резултата от експеримента (когато го имам)


Рецепта
Ябълков оцет
За ябълков оцет се използват нискосортови и негодни за консумация и преработка ябълки - повредени, натъртени, окапали, отчасти загнили и пр., а също и остатъци при варене на компоти и др.
Ябълките се измиват добре с течаща вода, почистват се от повредените, гнилите и червивите части, без да се отстранява сърцевината им и без да се белят, нарязват се на тънки кръгли резенчета или се настъргват на едро ренде и се поставят в голям стъклен буркан, дървено открито канче или емайлиран съд с широко гърло. След това се заливат с топла, предварително преварена вода, докато се покрият напълно (0,5 л вода на 0,4 кг ябълков продукт). На всеки литър вода се прибавят по 100 г мед или захар, а за ускоряване на оцетнокиселата ферментация - и по 10 г хлебна мая и 20 г сух черен хляб.
Съдът се оставя на тъмно, тъй като слънчевите ултравиолетови лъчи възпрепятстват и забавят ферментацията.
За провеждане на първата фаза на ферментацията температурата на помещението, в което се приготвя ябълковият оцет, трябва да бъде в границите между 25 и 30°С. Кашата трябва да се разбърква 2 - 3 пъти дневно с дървена лопатка. След около 9-10 дни кашата се прехвърля в торба от марля или етамин и се пресува в тава, като се постави между две чисти гладко рендосани дъски.
Отделеният сок се прецежда още веднъж през марля и се прелива в съдове с широко гърло. Към всеки литър сок може да се прибавят допълнително по 50 - 100 г мед или захар, като се бърка до пълното им разтваряне и хомогенизиране на течността.
За провеждане на втората фаза на ферментацията гърлото на съдовете се покрива и завързва с марля и те се оставят на топло място.
Ферментацията е завършена, когато от течността престанат да се отделят газови мехурчета и тя се избистри напълно.
Бистрият оцет се източва от съдовете с маркуч, прецежда се и се налива в бутилки от тъмно стъкло, които се затварят плътно и се съхраняват в хладно помещение.
В зависимост от подготовката на сока и температурата ябълковият оцет се приготвя за около 40 - 60 дни.
Ябълковият оцет е с приятен вкус и се употребява като подправка за салати и други ястия.
Той се отличава с високото си съдържание на калиеви соли и ябълчена киселина. Има съобщения (Апимондия, 1975 г), че той стимулира образуването на червени кръвни клетки, укрепва кръвоносните съдове, действа антисептично, помага при някои кожни заболявания, понижава кръвното налягане и др.
В някои страни ябълковият сок се използва при разширени вени, като кожата на засегнатите места се намазва сутрин и вечер с памучен тампон, напоен с ябълков оцет, а едновременно се изпива чаша вода, в която са прибавени 2 чаени лъжички ябълков оцет.
За понижаване на кръвното налягане се препоръчва преди хранене да се изпиват по 1 до 3 чаени лъжички ябълков оцет в половин до една чаша вода.

Забележка. Лечението с ябълков оцет трябва да става след консултация и под контрол на лекар.
• Смес от равни части ябълков оцет и вода, с която кожата се намазва няколко пъти на ден, премахва болката и паренето, причинени от ухапване на различни насекоми.
• Намазано с ябълков оцет изгорено място по кожата намалява болезненото усещане и острата болка.
• Нощното изпотяване може да се предотврати, ако кожата се намаже с ябълков оцет преди сън.
Течен мехлем за разтриване. Разбива се 1 яйчен жълтък с 1 чаена лъжичка терпентиново масло и 1 супена лъжица ябълков оцет. Втрита в кожата, тази смес облекчава болките.
Ябълковият оцет се прилага още при лекуване на кожни изриви, лишеи и др.


А ето и моя вариант:

Прави се от изкапали ябълки.
Независимо от съда - 1/3 от съда се пълни с възможно максимално натрошени ябълки - или много ситно нарязани, или смачкани, или настъргани. Някои практикуват поставяне на ябълките в плътен полиетиленов чувал и мачкане с крака или чукане с някаква бухалка.
150 гр. захар на литър вода чаша оцет вода догоре на съда.
Отворът на съда се покрива с марля и се завързва.
Стои на топло и ферментира докато ябълките изплуват отгоре.
Поне един път на ден се разбърква с бъркалка енергично.
Престоява така поне една седмица.
Прецежда се.
Ябълките се изхвърлят.
Пак се завързва с марля и престоява докато се утаи идеално.
Много внимателно, с маркуче, се пълни в бутилки и се оставя за ползване.


Коментар (от интернет) :
От повече от 10 години правя ябълков оцет. Става при всякакви условия, оцетнокиселата ферментация е най-естественото нещо на света.
Целта е някакъв естествен растителен продукт да се надроби на много ситно, за да има максимална повърхност, да има МАЛКО захар, да стои на топло, да има достъп до въздуха.
На този принцип можете да си направите оцет от всичко, което ви дойде на ума.
Когато направих първия път оцет не можа да ферментира достатъчно, защото паднаха студове рано. Беше в квадратно бидонче, около 35-литрово.
Оставих го да презимува заедно с ябълките вътре цялата зима на терасата. Замръзна, размръзна се. Напролет, като изгря слънце и се стопли достатъчно пак започна да ферментира. От това количество разтвор направих около 27 литра първокласен, много силен ябълков оцет ( пак повтарям - може да стане и от праскови, кайсии, вишни и въобще, от всякакъв плод или зеленчук ).
След това няколко години се чудех на кой приятел да подаря по някоя 3-литрова бутилка с оцет.
Смело напред, няма начин да не стане.
Независимо от съветите, аз съм го държал и на директно слънце в прозрачни пластмасови бутилки и с гаранция нищо му няма.

Part 4 Лондон 09-12.10.10

Датата на четвъртата част от пътеписчо изглежда като роден на - починал... сигурно това не е случайно, тъй като определено не бих искала да се връщам в този така дълго мечтан град... Пристигнахме там точно в часът пик. Едната част от групичката ни тръгна пеша за хостела, ние пък решихме, че с децата е по-разумно да дадем по едни 10тина кинта за едни две спирки с метрото и... закрачихме натам... вярно, че Мария ме беше предупредила за многото хора, но... това не ми се случваше, не можеше да е чак толкова зле... Забравете всичкото роптаене, което съм изроптала за НЕколичко проходимостта на бг подлезите, там е милиони пъти по-зле... освен, че няма как да се свали количка има потоци от стотици хора, а освен това са дълги и стръмни... ако все пак си достатъчно упорит да свалиш количката чак до долу те очакват тунели, в които следваш табелите и се целиш за "правилната" посока на движение, за да не бъдеш пометен... когато улучиш тези две неща стигаш до мястото, където чакаш заветния влак - място, където има пейчици, но не и начин да се седне на тях, защото ако седнеш запречваш пътя за промушване на останалите стотици хора. Можеш единствено да се прилепиш за стената и да чакаш... не дълго, защото метрото минава на всеки 6 минути. Гледката на прилепени за стените или вратите хора, изплювани на всяка спирка и надяващи се да слезе някой, за да имат място да си поемат въздух и да влязат отново в мелето докато стигнат своята спирка се оказа доста честа. "Изпуснахме" три метра, докато се намери начин да се наблъскаме за едната спирка... И пак.. виждат количката и не им дреме, виждат детето, и пак не им дреме. Едното момиче от групата дори остана за следващия "транш" защото на никой не му дремеше да се помръдне а в средата беше празно... Една от рекламите на стените в метрото беше на картинка на жена, която си бръсне краката... с пяна беше изписано "Never again" това беше и обета, който групата на Шаро си даде, когато излезе жива и цяла от Лондонския ъндърграунд...
За съжаление отървавайки се от него не намерихме покой... хостелът ни се оказа на гърба на сградата Сохо (тази с огромните билбордове) и точно в момента на нашето пристигане там се събираше огрооомно шумно и чудовищно - призрачно шествие, празнуващо... де да знам - някакъв ранен Хелоуин... е мноооого се бяха постарали с костюмите тези хора... Сигурно в нормални условия щях да им се изкефя, но като минаха през мен и децата ми, точно след като и метрото им беше сторило същото малко хич не им се зарадвах... Намерихме хостела - най-мизерния от трите - след почти лукса на първите два и преживения ужас представете си като видях "арт" изрисувана стая в стил който е мнооого далеч от красив и цветове, които са мнооого далеч от топли умората и отчаянието, което ме заля...
Все тая - за малко беше... изхождайки от прекрасния си спомен от вечерната разходка в Кардиф и желанието да видим поне нещо хубаво в този Лондон излязохме и сега... уви - ресторанти, сноби, просяци, тълпи, разринати улици...
На другия ден пак изпуснахме влака за вторият парк, но успяхме да хванем бързо и със същия билет следващият. Парка нямаше нищо общо с този, в който се размазахме преди два дни... имаше много, много, много въртележки и какви ли не атракциони, но всичко беше накачурено сякаш едно върху друго - много наблъскано и... без грам мисъл. Качихме Ева на това онова по няколко пъти, пообиколихме... тя реши, че иска да влезе в една от онези кръгли топки, в които те вкарват и те пускат по водата да се пързаляш и да се бориш да се изправиш. Те се доплащаха - индийска му работа... И тук дойде момента на истината:) Когато детето излезе мокро просто не издържах и се развиках така, както само аз и мога... най-потресаващото беше, че виках на инглицки "ай донт кеър уот ю тинк, ю шуд хев уорнд ъс дет ши майт гет ует" и куп подобни, които успяха да насерат тъпия индиец... на края си преобухме детето и мнооооооооооооооооооого доволна от себе си, свалила всичкия метро-хостело-парко стрес си тръгнах... даже дарин не успя да ми се скара, че съм се карала на човека... а като се сетих какви ги пелтечех на висок глас и на инглицки ми стана едно хуууубаво, че си учех уроците в подготвителен клас... БЛАГОДАРЯ ВИ, Г-Н ГЕОРГИЕВ! Ама наистина!!! Решихме, че няма какво повече да търсим в този парк и съвсем, съвсем сами - без гидството на Митака и батко Вико и въпреки константно развалените ни гпси си хванахме влакчето наобратно... На връщане казахме на Ева, че ще види окото на Лондон, като стигнахме й показахме огромното виенско колело, а тя попита "а къде му е другото око?" имаше отново тълпи туристи, повече отколкото бих могла да понеса, че да се изкефя на нещата, които си заслужават... Добре че с Жожо (Биг Бен) се запознахме сутринта, когато бяха оградили центъра заради някакво състезание по колоездене, че да не остана с лош вкус и от него... Бива си го, Жожо... и къщичките на парламента:) класика... Пообиколихме и заспахме отново без да усетим.
И така... до трийсетака... не, че не си го празнувам от февруари, ма... реших да не си отварям телефона, за да не вътря хората, които и без това са решили да ме поздравят... Благодаря много, много, много на всички ви за неотговорените повиквания... Оказа се дори, че при преинсталирането умното ми нтс е загубило две трети от телефоните ми, така че още дори не съм дешифрирала кой ми е звънял, но... ми беше много приятно все пак! Отново получих най-якия подарък (освен пребиваването в "Лондон") мъж ми ми беше взел огроооомна значка Look who's 30, която аз закичих и цял ден местих, за да се вижда по-добре...


Ева много се впечатли от тази значка и с мазния тон, с който говори на Ива когато много дълго я чака да се събуди, за да си общуват казваше "Кой става на триййййсееее" Събрахме багажа и тръгнахме на обиколка... която си се оказа цял похоттттт... Разпънах картата и решихме, че ще ходим до Бритиш хистори мюзиъм, вързах горгонките, затегнахме свинската опашка на борда на Ева, Дарин си напъха връзките в маратонките си и потеглихме... Още на първата пряка спряхме да питаме за посоката един мил бизнесмен в костюм, който небрежно пийваше биричка в обедната си почивка. Той ни упъти, ние благодарихме, а той вметна "Хепи бърдей"... и аз пак се размазах от удоволствие под лондонското слънце... мноооого дълго вървяхме до пустия музей, по пътя ядохме нудли и успях да си върна вярата в китайската храна - тукашните китайци съвсем през просото го дават... стъпих и на Оксфорд стрийт... В малките улички подишахме въздуха на Лондон, който бях сигурна, че съществува и че се крие зад тълпите туристи... успокоих се, нащраках балкончета и подредени къщурки... В Бритиш хистори-то нямаше нищо бритиш... Но пък видях мумии... крали, крали... много се забавлявах, но Дарин остана разочарован, че не можа да види нищо тамплиерско... странно, наистина.


След това поехме дъъъъъъъъъъъъъългия път към срещата ни с останалите с цел обиколка на музея на Джак Изкормвача. Много дълго вървяхме, бяхме тотално изцедени, когато стигнахме Лондон Бридж, но доволни, че сме там на време. Уви, от групата нямаше и следа... оказа се, че вместо на Лондон Бридж трябвало да се срещнем на Тауър Бридж... със сетни сили дотърчахме до там, преминавайки талази костюмирани хора, излизащи от работа... имах чувството, че се намирам насред най-ужасния си дрес код кошмар, който завърши с това как всички костюмета стояха пред един пъб и се наливаха с биричка:) бяхме изпуснали обиколката... все пак атмосферата беше невероятна.

Нямаше тълпи... радвам се, че Лондон успя да ги претопи поне този път, защото наистина имах нужда да го видя в мааааааалко по-добрата му светлина... Тръгнахме си и от високо - от Тауър бридж получих другия най-невероятен подарък за рождения си ден - пурпурен залез над Темза...



Благодаря ти, дядо Боже!
За това изживяване, за това, че имам хора, които ги интересува това, което пиша тук, за десетките отказани обаждания на моят ден, за стоте и кусур мейла с поздрави от фейсбук, за това, че съм с хората, които обичам, за това, че споделят с мен моментите ми... За това, че се прибрахме живи и здрави вкъщи...
В общи линии това е пътеписа... радвам се, че се случи всичко, което ни се случи, но не искам да ходя повече в Лондон... Затова - поздрав с лафа от Гепи:
"Anything to declare?"
"Yeah, DON'T GO TO LONDON"

Part 3 Cardiff, lovely Cardiff 08.10.10

И така... както споменах пристигнахме в Кардиф около... май беше 11. Както очаквах 5 часовото пътуване с деца в автобус беше най-голямото предизвикателство, което ни се случи... Но пък Кардиф обещаваше много от самото начало. Слязохме от автобуса и се озовахме пред един огромен зелен парк... с оформени храстчета - красота... Походихме малко и хоп - на централната - точно като в Кристиансанд - същата подредена архитектурка с място за всичко (все пак Кристиансанд си остава най-ама най-любимият ми град)... навсякъде табели "To let", навсякъде къщички, подредени една до друга. Тук открих как не си гледат в прозорците тези хора при положение, че къщите им са една до друга - просто там, където едната има прозорец, другата има стена... както и да е - открихме хостела Номад:) хубаво местенце... така и не разбрах как стана така, че стаята до която беше нашата я боядисваха сутринта, а вечерта вече си имаше наематели... оказа се, че не бяхме единствената българска групичка - това открих на закуска (и в този хостел имаше безплатни закуски), но за тях ще разкажа по-нататък... Тааа настанихме се и веднага поехме да разгледаме по-отблизо търговската улица... Така де, не може да се живее само с храна за душата:) извоювах си няколко минути на саме с мен си (милият ми мъж и бате Вико поеха щафетата) и... хайде в Спорт директ, Некст, Хенес и Мауриц... НО представете си нищо не си харесах... това просто не мога да го повярвам, но нещата, които съдържаха тези магазини бяха или безбожно скъпи (и не чак толкова неустоими) или безбожно грозни... това определено ми се случва за първи път, но май ми хареса. Нищо не си купих - само боксерки за Ева, щото тук й търсим и все не намираме хубави... както и да е, доволна от непазаруването намерих другите три крайника на семейството, а Дарин направо се шашна като му се явих с празни ръце :))) В Кардиф наблюденията ми от англичанките и англичаните се засилиха - няма по-стилно облечени жени - обръщах се като някакъв разгонен тийнейджър, за да ги огледам и... няма по-гейски изглеждащи мъже - ужааааааааас, отвраааат... ако си спомняте поста ми за онази мъжка риза на розови цветчета - това е само началото... мъжете стават все по-женствени... то не бяха деколтета, то не бяха перчеми... честно казано, това е нещо, което много, ама много ми се ще да забравя. Десерта по темата за гейски изглеждащите мъже ми биде сервиран пак на закуска, когато двама седяха на рецепцията единият с розво потниче, черен скъсан познайте къде клин и дънкова поличка... Englishmen - too gentle to be men. След разочарованието по магазините се прибрахме, постояхме вкъщи и пак излязохме - щракахме ли щракахме прекрасни готически сгради, после кривнахме по една уличка, която не знам защо ми хареса... ходихме, говорихме си - беше толкова... семейно и прекрасно... и по едно време поглеждам - КИЛТ ШОП ей така, от нищото... два магазина по-навътре - ОЩЕ ЕДИН, малко по-натам ПАК... естествено бяха затворени, но... не се наемам да опиша вълнението. И в същото време знаех, че нещо ме доведе до там, а въобще не съм се и надявала и то точно тук, в Кардиф - представях си как намирам малък сладък килт магазин в Лондон, нищо не очаквах от тук, пък то какво стана... Върнахме се и зачаках сутринта:) Междувременно си взехме чипс с дип, който после щеше да нахрани и цялата група на Шаро:) В хостела си направихме парти на земята... и Ивче участва и беше много забавно. На другата сутрин слязохме за закуска и несемейните, които излизали вечерта след мача и ни разказаха за "нощта на разгонения хипопотам" - пълно било с дебели женки чакащи само някой да им каже "хай", за да му скочат... забелязах една дооооста сърдита мацка, която в последствие се оказа естествено от другата българска група... те незнайно как успяха да запушат едната тоалетна два пъти за по-малко от 12часа... ма чалъм си требе, доста се бяха постарали със салфетките... както и да е, опаковахме и тръгнахме към заветния шоп



Хора, тооооооооооолкова беше яко... магазинчето не беше кой знае колко специално, но атмосферата, въздуха, продавачките... Разказх им за нашето бъдещо Пач сдружение и те слушаха и се радваха... освен положителните емоции, обаче пак почти нищо не си взех. Е, освен подарък за Теа, разбира се:Р. В другите два се депресирах - то не бяха платове, то не беше чудо. Аз естествено смазана от гигантския избор си купих по малко от едни от най-обикновенните, но... както и да е, важното е че бях там...
След още няколко часа обикаляне и опити да обясня на продавачите по разни железарии какво е "pig tail" демек търсехме свински опашки за багажа и за борда ако единствената ни налична се скъса lol си тръгнахме от Кардиф за дъъъъъъъълго чакания Лондон...

Part 2 Alton Towers 07.10.10

Ето официалния сайт... чууууууууууууууудно място... следващия ми килт, ще е посветен на него... скоро ще имам и лични снимки, но понеже са много и... отнема време.

Сутринта тръгнахме раничко - естествено не хванахме първият влак, но... винаги има Старбъкс, в който да изчакаш... едноименното кафе успя да ме отврати от себе си - тук Старбъкса е по-вкусен... Времето беше никакво, така че се притеснявах доста до къде ще я докараме... отново не знаех къде отиваме и тук е момента да благодаря на Митака и Споун за перфектната организация... намираха най-якия изход от всякакви ситуации и то без допълнителни емоции... просто нямам думи... Във влака на отиване беше блъсканица. Успяхме да намерим място само за Ева, но тя настояваше да седи с мен, затова седнахме двете. Представете си ?-та ми когато на една от спирките се качи един плешив чичко и каза "Екскюз ми, ма седите на мястото ми"... и станахме...та... със закъснение от графика пристигнахме в градчето на моят любим Роби Уилямс - Сток-он-тренд... Естествено всички автобуси за парка бяха заминали, затова ни посрещна един човечец и ни предложи такси... Особеното беше, че човечеца си изглеждаше доста по-достоверен и искащ да ни помогне от тези, които сме свикнали тук да предлагат помощ по гарите... не ни се чакаше час за автобуса и се качихме на такси... на две таксита... тук за първи път изживях обратността на англичаните... аз, дето не съм шофьор се шашках на моменти от къде излизат тези коли срещу нас... и подвиквахме на приятеля, който се возеше там, където сме свикнали да е шофьора да кара по-внимателно lol и... така :)
Пристигнахме в парка, а времето беше все тъка мъгливо. Много се притеснявах за вечно разболяващото ми се дете, а Ивче услужливо реши да спи - няколко часа, завита с дъждобран, та... ми спести притесненията за нея поне... Все пак благодарение на тази мъгла успях да си представя Англията, която винаги съм си представяла... тръгнахме по алеите в големия парк и на едно място видях едно езеро - голямо, с надвисено над водата дърво... и си помислих "да, такава очаквах да е Англия"... обърнах се на другата страна и видях съвсем автентичен огроооомен камънен замък - със все поляните и невероятно интересните дървета... реших, че трябва да вляза в замъка, изведнъж ми се прииска нещо страшно - с оглед на бъзливата ми натура не знам от къде дойде тази ми прищявка, но тръгнах да влизам в "Замъка на вещицата", притова даже и с Ева. Е, не ми отне дълго да се освестя и да изляза преди да се чудя кой да успокоявам по-напред себе си или детето от разните дивотии, но... все пак опитах:) Направи ми впечатление, че за разлика от тук големите играчки на стрелбищата наистина се печелят - доста хора се разхождаха с гигантски динозаври, зайчета и ни нам кво си... Времето продължаваше да е кофти, а Ева огладня, затова се забихме в БУРГЕРКИНГ... аз пропуснах, но се опитахме да пробутаме на Ева картофките и... представете си гордостта, която се разля от мен когато получих отговор "Няма да ги ям - това е Мак доналдс, а мак доналдс продава лоша храна и хората ги боли коремчето" йе йееее... знаем си урока... Качихме се на един лифт и започнахме да разглеждаме всичко отгоре... изведнъж времето като че ли се проясни - така за минути. Избрахме си една пиратска спирка и слязохме... започнахме да обикаляме пиратското селище - кефихме се на разни хора, дето се пръскаха от кораби, на разхождащите се спокойно патици, возихме се на разни неща, после попаднахме в градчето на духовете. Времето вече беше топло и слънчево и настроението ни съвсем се повиши. Реших все пак да се поуплаша и да се кача на влакче, минаващо през тунел с чудовища, но пак се върнах - изпратих Дарин и Ева да проучат как е... на това му викам майка... супер се притеснявах ОТВЪН, но като се появиха се оказа, че Ева е била много смела и е застреляла камара чудовища... за да се накажа минах и аз през влакчето - страшничко си беше... луда работа - за какви неща плащат хората... след това се заразхождахме по алеите на града на духовете... тази разходка ще остане в спомените ми като едно от най-най-най- прекрасните семейни преживявания. Тогава се чувствахме толкова заедно и единни... много яко беше... Снимахме се с разни статуи на страшни приказни герои, от които излизаха плашещи шумове... Ако май диър скоро се сети да ми ги даде ще публикувам и снимката, която Ева направи съвсем професионално на мен и Дарин - толкова ни е пораснало детето... супер, супер, супер... Другото нещо, което ме израдва беше, че Ева се изкефи на детското скоростно влакче и се вози ли вози... навъртяхме на него поне 6 рунда... за мой най-голям ужасТ... после бяхме във фермата - качихме се на една лодка и четирмата и поздравявахме животните, които срещахме докато плувахме със звуците, които те издават. Голям смях... галихме магарета, поздравихме зайчетата и английските кокошки... возихме се на трактор... ох толкова беше забавно...
После ходихме да разгледаме истинските бързи влакчета... мноооооооого луди хора има... Имаше едно, което те пуска от 20 метра право надолу с главата и те забива в земята, от където излизат пушеци... после те изкарва някъде си... абе... Едва успяхме да обясним на Евата, че още е малка и няма как да се качи на него... на кого ли се е метнало щурото ми дете:)
На връщане отново бяхме с таксито, Ева отново искаше картофките от мазната риба с картофки (това дете определено има предпочитания към вегетарианската храна за радост на мама и ужасТ на тата), къпахме се С КОСАТА (това е лаф на мойта къдрава щерка, която отскоро не изпитва ужас от къпането на коса и успяваме някак да я излъжем) и... измихме татуировките, щото се оказа, че тя на тръгване за Англия решила все пак да не ходи грозна и се татуирала:) и легнахме за няколко часа, защото в 4 трябваше да хванем автобуса за Кардиф:)

PS. след като днес Ева се тутуира наново, татуира и Бъз светлинна година открихме, че инструмента, с който върши всички тези поразии е перманентен жълт маркер и тъй като нито аз, нито баща й имаме такъв направихме мини разследване и се оказа, че си го е прибрала от студиото на Петето и Евгени, когато водихме Любо да го татуират... Петенце, извинявай! Ще го върнем при първа възможност... сега обаче ни се отдава възможно най-показателно - примерния вариант за лекция на тема "Как не трябва да се взимат чужди работи особено без да си попитал"... и ще те инструктирам да ти е било много мъчно за маркера когато Ева ти го връща с извинения... пожелайте ни успех

Part 1 - Манчестър 06.10.2010

Даммм от къде ли да започна... Както знаете, с голееееми очаквания тръгнах към добрата стара Англия... Още в самолета заклещих една стюардеса да й обяснявам колко й се кефя на нейтив инглиш-а и как мечтая за това от време оно... за мое най-голямо учудване тя ме гледаше странно. Всъщност, така като се змисля всички непознати, на които обясних, че толкова време съм си мечтала за Англия ме гледаха странно...
Пътуването започна спорно - загубиха една миниатюрна, но много, много важна част от борда, който бяхме купили специално за това пътуване и щеше да изиграе огромна роля в тичането в следващите няколко дни... Ма нали сме си булгар - турихме му свинска опашка:) и взе, че се закрепи...
За добрия стар Манчестър нямах очаквания, защото ги бях оставила за Дарин. От летището направо запрепускахме към стадиона, защото имахме разходка с гид за 4ч. (е, разбира се стигнахме за тази в 4.30) и тук е мястото да благодаря на цялата група на Шаро за търпението, с което се отнесоха към нашето несмогване да ги догонваме с количката и детето. Почти навсякъде, където трябваше да гоним разписания хващахме следващия влак, рейс, тролей и т.н. заради нас. Просто такъв интензивен трип не е за семейства:) което хич, ама граааааааааааам не означава, че не се забавлявахме - точно обратното... насълзявам се като си помисля колко великолепни деца възпитаваме - без хън, мън - това беше изпитание за тях, както и за нас (възрастта:)))) и те се справиха потресаващо... само дето Ивче вече не ще пюрета, а иска като кака да яде, та ще трябва да готвя всеки ден... представяте ли си? с единия си зъб дъвче ли дъвче, а като предложа пюре съм свидетел на най-стиснатата уста на света... на мама голямото бебе... В тамошния трамвай се натъкнахме на една възрастна тамошна откачалка (белокос дядо), който естествено се залепи за мен и ми обясни на нейтив инглиш колко ми е яка щерката, как не трябва да й се карам, много да й се радвам, защото е прекрасна и т.н. Знаете ли, някак си на английски тези вмешателства в моите си работи ми звучаха далеч по-приемливи от това, на което съм подложена тук от баби и всякакви случайно срещнати на улицата компетентни хорица...
Та... криво, ляво стигнахме ДЪ стадиона... Снимахме, снимахме... постарали се бяха хората да угодят на феновете - всичко беше много, много организирано и спретнато. Гидът ни беше точно това, което съответства на общата представа за англичани - изправен, компетентен, любезен, но до там - хич не показа емоция, когато му казах, че сме от България, но отговаряше охотно на въпроси и охотно скръцна със зъби на някви цветнокожи, които въпреки забраната се опитаха да ходят на седалките, където не беше разрешено. Тревата на стадиона се гледа като... единственото, което ми хрумва е вица "косиш, поливаш, косиш, поливаш и така 300 години" няма такава трева... много е готина. Само дето подхранването на тревата сигурно коства обонянието на хората, които работят там. Смрадтта е нечовешка... сигурно се свиква... Оставихме количката на мястото, до където можеше да се стигне с количка, след което хората се бяха погрижили да ни я докарат до изхода - перфектна организация. Ще ви спестя подробностите в цифри, с които ни зпозна гид-а, защото това е изживяване, не може да се пресъздаде. Знаех това още от посещението на стадиона на Розенборг и много исках и Дарин да го изпита... всъщност затова и въобще тръгнахме. Най-готиния атракцион, беше, когато ни заведоха в съблекалните, където са окачени тениски на играчите на местата, на които седят и ни обясниха защо е точно това разположението, видяхме таблата, където се разработват тактиките, телевизора, на който разучават противниковия отбор, носилките, с които им оказват помощ... след това по стъпките на играчите минахме по коридорите и стигнахме до мястото, от което излизат на терена - самото ни излизане до пред терена беше съпроводено от шумни аплодисменти и обявяване на появяването на отбора... след това поседяхме и на седалките на играчите... Показаха ни видимостите от различните сектори, запознаха ни с благотворителната си организация, специалния сектор за хора с проблеми със зрението, за хора с проблеми с придвижването... Разходихме се в Мюнхенския тунел, направен в памет на загиналите футболисти при самолетна катастрофа (не помня коя година). Видяхме снимката, направена година преди катастрофата, на която всички загинали се бяха подредили в дясно... страшничко...
Тъкмо приключи обиколката, излязохме в заветния mega store и открихме, че манчестър юнайтедския телефон на мъж ми липсва. Не можех да повярвам, защото той си пази нещата, но... хайде тичане до охраната... Хората се отнесоха с невероятна загриженост... отвориха музея, тичаха до стадиона да го търсят... но явно телефона, който свири с мачестърския химн и десктопа му е с гореспоменатото лого просто е трябвало да си остане там...
Хостела ни беше невероятен... имахме си баня, беше топличко - Ева се паркира на втория етаж на кревата и не пожела да мръдне... забавляваше се. Все пак, жадни за Англия решихме да излезем... малко се разходихме - взехме класическите фиш енд чипс, което беше мноооого вкусна, но брутално мазна риба с пържени картофки, сервирани от класическите индийско изглеждащи люде, и се прибрахме. Между другото ако в някое заведение или където и да е обслужващия персонал не беше тъмнокож се чувствах някак странно. Явно до това ги е довело колонизирането - англичаните от филмите са на изчезване. В хостела имаше една невероятна тераса... хора, толкова хубаво беше... само дето тъкмо седнахме, отворихме си биричка и готови да вкараме време във фонд "и мама и тати са хора" децата решиха да опитат как се реве в хор, та... се прибрахме, къпахме и легнахме:)
Явно има какво да разкажа, така че ще има оделно разказче за всеки от като цяло прекрасните 6 дни в добрата стара Англия...

Шалтето на Сашо

Предговор:
Върху шалтето можете да забележите нашият мениджър по контрол на качеството - всички безопасни игли бяха опитани на вкус, за да сме сигурни, че предлаганата продукция е годна за осмукване.

Като съм го подкарала на приятели... Получих мнооого изненадваща поръчка от един от най-близките ми хора...(ох така като се замисля май хората, които бих окачествила като най-добър приятел отдавна са не само Светли, Каби и Бобсън... но те все пак са си от времето когато бяхме толкова малки, че беше важно да се наричат най-добри) както и да е... та... сменил човека квартирата и му трябва нещо за спалнята... ей така на бъзик ми го каза, ей така, на бъзик му отговорих, че ще го направя след месец може би, ей така на бъзик ми каза, че го иска асиметрично в два цвята - кремаво и кафяво... на бъзик размера се оказа 180 на 210... и така... на другия ден "случайно" имах път до склада, там "случайно" попаднах на перфектните платове, а на връщане парченцата вече бяха подредени в главата ми. Както съм казвала и преди... ОБОЖАВАМ СПИРАЛИТЕ - символ на постоянното осъвършенстване, на постоянния път нагоре... Както всичко в живота му и това шалте стана с голям късмет и удоволствие... всичко беше до милиметър - невероятно се напаснаха нещата... размаааааааааазах се от удоволствие... още едно доказателство, че когато правиш нещо за някой, който харесваш нещата вървят... Сърце не ми даде да килтна цялото отгоре, не че не опитах, но в крайна сметка се оказа, че stitch in the ditch - килтване по ръбовете беше най-удачния вариант. За първи път направих скица на това, което щях да шия и определено ми хареса. Опитах да надхитря EQ5, но... добрата стара тетрадка с квадратчета мноооооооого повече ми се понрави - страшен купон...

А ето и "леко" смачкания и мноооого мокър резултат:)



Сашкис,
да се ползва със здраве, пиле... останалото пожелание лично, щото не е за пред хора:)