Part 4 Лондон 09-12.10.10

Датата на четвъртата част от пътеписчо изглежда като роден на - починал... сигурно това не е случайно, тъй като определено не бих искала да се връщам в този така дълго мечтан град... Пристигнахме там точно в часът пик. Едната част от групичката ни тръгна пеша за хостела, ние пък решихме, че с децата е по-разумно да дадем по едни 10тина кинта за едни две спирки с метрото и... закрачихме натам... вярно, че Мария ме беше предупредила за многото хора, но... това не ми се случваше, не можеше да е чак толкова зле... Забравете всичкото роптаене, което съм изроптала за НЕколичко проходимостта на бг подлезите, там е милиони пъти по-зле... освен, че няма как да се свали количка има потоци от стотици хора, а освен това са дълги и стръмни... ако все пак си достатъчно упорит да свалиш количката чак до долу те очакват тунели, в които следваш табелите и се целиш за "правилната" посока на движение, за да не бъдеш пометен... когато улучиш тези две неща стигаш до мястото, където чакаш заветния влак - място, където има пейчици, но не и начин да се седне на тях, защото ако седнеш запречваш пътя за промушване на останалите стотици хора. Можеш единствено да се прилепиш за стената и да чакаш... не дълго, защото метрото минава на всеки 6 минути. Гледката на прилепени за стените или вратите хора, изплювани на всяка спирка и надяващи се да слезе някой, за да имат място да си поемат въздух и да влязат отново в мелето докато стигнат своята спирка се оказа доста честа. "Изпуснахме" три метра, докато се намери начин да се наблъскаме за едната спирка... И пак.. виждат количката и не им дреме, виждат детето, и пак не им дреме. Едното момиче от групата дори остана за следващия "транш" защото на никой не му дремеше да се помръдне а в средата беше празно... Една от рекламите на стените в метрото беше на картинка на жена, която си бръсне краката... с пяна беше изписано "Never again" това беше и обета, който групата на Шаро си даде, когато излезе жива и цяла от Лондонския ъндърграунд...
За съжаление отървавайки се от него не намерихме покой... хостелът ни се оказа на гърба на сградата Сохо (тази с огромните билбордове) и точно в момента на нашето пристигане там се събираше огрооомно шумно и чудовищно - призрачно шествие, празнуващо... де да знам - някакъв ранен Хелоуин... е мноооого се бяха постарали с костюмите тези хора... Сигурно в нормални условия щях да им се изкефя, но като минаха през мен и децата ми, точно след като и метрото им беше сторило същото малко хич не им се зарадвах... Намерихме хостела - най-мизерния от трите - след почти лукса на първите два и преживения ужас представете си като видях "арт" изрисувана стая в стил който е мнооого далеч от красив и цветове, които са мнооого далеч от топли умората и отчаянието, което ме заля...
Все тая - за малко беше... изхождайки от прекрасния си спомен от вечерната разходка в Кардиф и желанието да видим поне нещо хубаво в този Лондон излязохме и сега... уви - ресторанти, сноби, просяци, тълпи, разринати улици...
На другия ден пак изпуснахме влака за вторият парк, но успяхме да хванем бързо и със същия билет следващият. Парка нямаше нищо общо с този, в който се размазахме преди два дни... имаше много, много, много въртележки и какви ли не атракциони, но всичко беше накачурено сякаш едно върху друго - много наблъскано и... без грам мисъл. Качихме Ева на това онова по няколко пъти, пообиколихме... тя реши, че иска да влезе в една от онези кръгли топки, в които те вкарват и те пускат по водата да се пързаляш и да се бориш да се изправиш. Те се доплащаха - индийска му работа... И тук дойде момента на истината:) Когато детето излезе мокро просто не издържах и се развиках така, както само аз и мога... най-потресаващото беше, че виках на инглицки "ай донт кеър уот ю тинк, ю шуд хев уорнд ъс дет ши майт гет ует" и куп подобни, които успяха да насерат тъпия индиец... на края си преобухме детето и мнооооооооооооооооооого доволна от себе си, свалила всичкия метро-хостело-парко стрес си тръгнах... даже дарин не успя да ми се скара, че съм се карала на човека... а като се сетих какви ги пелтечех на висок глас и на инглицки ми стана едно хуууубаво, че си учех уроците в подготвителен клас... БЛАГОДАРЯ ВИ, Г-Н ГЕОРГИЕВ! Ама наистина!!! Решихме, че няма какво повече да търсим в този парк и съвсем, съвсем сами - без гидството на Митака и батко Вико и въпреки константно развалените ни гпси си хванахме влакчето наобратно... На връщане казахме на Ева, че ще види окото на Лондон, като стигнахме й показахме огромното виенско колело, а тя попита "а къде му е другото око?" имаше отново тълпи туристи, повече отколкото бих могла да понеса, че да се изкефя на нещата, които си заслужават... Добре че с Жожо (Биг Бен) се запознахме сутринта, когато бяха оградили центъра заради някакво състезание по колоездене, че да не остана с лош вкус и от него... Бива си го, Жожо... и къщичките на парламента:) класика... Пообиколихме и заспахме отново без да усетим.
И така... до трийсетака... не, че не си го празнувам от февруари, ма... реших да не си отварям телефона, за да не вътря хората, които и без това са решили да ме поздравят... Благодаря много, много, много на всички ви за неотговорените повиквания... Оказа се дори, че при преинсталирането умното ми нтс е загубило две трети от телефоните ми, така че още дори не съм дешифрирала кой ми е звънял, но... ми беше много приятно все пак! Отново получих най-якия подарък (освен пребиваването в "Лондон") мъж ми ми беше взел огроооомна значка Look who's 30, която аз закичих и цял ден местих, за да се вижда по-добре...


Ева много се впечатли от тази значка и с мазния тон, с който говори на Ива когато много дълго я чака да се събуди, за да си общуват казваше "Кой става на триййййсееее" Събрахме багажа и тръгнахме на обиколка... която си се оказа цял похоттттт... Разпънах картата и решихме, че ще ходим до Бритиш хистори мюзиъм, вързах горгонките, затегнахме свинската опашка на борда на Ева, Дарин си напъха връзките в маратонките си и потеглихме... Още на първата пряка спряхме да питаме за посоката един мил бизнесмен в костюм, който небрежно пийваше биричка в обедната си почивка. Той ни упъти, ние благодарихме, а той вметна "Хепи бърдей"... и аз пак се размазах от удоволствие под лондонското слънце... мноооого дълго вървяхме до пустия музей, по пътя ядохме нудли и успях да си върна вярата в китайската храна - тукашните китайци съвсем през просото го дават... стъпих и на Оксфорд стрийт... В малките улички подишахме въздуха на Лондон, който бях сигурна, че съществува и че се крие зад тълпите туристи... успокоих се, нащраках балкончета и подредени къщурки... В Бритиш хистори-то нямаше нищо бритиш... Но пък видях мумии... крали, крали... много се забавлявах, но Дарин остана разочарован, че не можа да види нищо тамплиерско... странно, наистина.


След това поехме дъъъъъъъъъъъъъългия път към срещата ни с останалите с цел обиколка на музея на Джак Изкормвача. Много дълго вървяхме, бяхме тотално изцедени, когато стигнахме Лондон Бридж, но доволни, че сме там на време. Уви, от групата нямаше и следа... оказа се, че вместо на Лондон Бридж трябвало да се срещнем на Тауър Бридж... със сетни сили дотърчахме до там, преминавайки талази костюмирани хора, излизащи от работа... имах чувството, че се намирам насред най-ужасния си дрес код кошмар, който завърши с това как всички костюмета стояха пред един пъб и се наливаха с биричка:) бяхме изпуснали обиколката... все пак атмосферата беше невероятна.

Нямаше тълпи... радвам се, че Лондон успя да ги претопи поне този път, защото наистина имах нужда да го видя в мааааааалко по-добрата му светлина... Тръгнахме си и от високо - от Тауър бридж получих другия най-невероятен подарък за рождения си ден - пурпурен залез над Темза...



Благодаря ти, дядо Боже!
За това изживяване, за това, че имам хора, които ги интересува това, което пиша тук, за десетките отказани обаждания на моят ден, за стоте и кусур мейла с поздрави от фейсбук, за това, че съм с хората, които обичам, за това, че споделят с мен моментите ми... За това, че се прибрахме живи и здрави вкъщи...
В общи линии това е пътеписа... радвам се, че се случи всичко, което ни се случи, но не искам да ходя повече в Лондон... Затова - поздрав с лафа от Гепи:
"Anything to declare?"
"Yeah, DON'T GO TO LONDON"